Подадох молба за напускане. След 17-ти февруари ще съм безработна.
На тази работа изкарах почти четири години. През първите две нямах търпение да отида на работа, бях пълна с идеи и ентусиазъм. Съвсем наивно мислех, че мога да променя цялата система отвътре и да бъда изключително полезна на цялата останала дива природа в България. Месец след месец увереността ми се стопяваше. Перцата на крилете ми се чупеха едно по едно. Все по-често се сещах за онази поговорка, която казва, че една птичка пролет не прави. И започнах да избледнявам. Загубих си цветовете, някъде затрих калейдоскопските си очила и започнах да сънувам безполезността си. Признах пред себе си, че количеството (4 години) не е компенсация за качеството на работата ми. Дадох си сметка, че съм използвала не повече от 20 % от възможностите си. Причините за това са толкова много, че не ми се занимава да пиша. В крайна сметка, от цялата тази неудовлетвореност се поболях. Буквално. Разбрах, че съм осъзнато нещастна. Разбрах, че съм се отдалечила от инстинктивната си същност и съм загубила специфичния си вкус към живота.
Последните 6 месеца бяха особено тежки за мен. Бях в безобразно дълга отпуска и си мислех, че като се върна на работа ще имам нов поглед за нещата и ще започна отначало. Върнах се, ама не стана така. Желанието ми се беше изпарило, а вдъхновението ми го нямаше никакво. Време беше да си ходя. Да освободя място за някой по-мотивиран от мен, по-можещ.
Решението го взех с мъка, като го изживях доста болезнено. Първата крачка беше най-трудна. От една страна разбирах, че е време за промяна, от друга страна се страхувах да се хвърля в непознатото. Все пак държавната работа е почти равнозначно на сигурна работа. Ами после?
Разбира се, тази измамна сигурност е само в ума ми. Тя поробва, ограничава и разболява. Светът се движи със скорости, които понякога трудно наваксвам. Всичко се движи и променя непрекъснато. Не е естествено при цялата тази динамика, човек да стои на едно място, като камък. Животът прелита край него, не пита и не чака.
Мисля, че единственият критерий, който трябва да следим е личното щастие. Ако не ни е добре – време е за промяна. И това не е егоизъм. Хората преглъщат недоволството си, самозалъгват се, че нещата могат да се оправят сами и чакат лошото да отмине. До следващия път. И така си заминава цял един живот. Повечето даже не могат да формулират причините за хроничното си нещастие.
За радост, моето не е хронично и мога да го формулирам. Време ми е за промяна. Затова напускам. И да не изневеря на крайния си стил на живот, да не би да стана като „нормалните“ хора, взех, че направих и други промени. Изнасям се в нова къща. Ремонтът трябваше да е козметичен, обаче в пристъп на спонтанност изхвърлих половината мебели, оголих стените и изкъртих каквото можах. Вече е основен. И малко не ми е ясно как ще стане без пари и никакви доходи, но съм сигурна, че всичко ще си дойде на мястото. Възнамерявам още промени до март.
Всички религии си имат ритуали за изпращане на старото, за да се освободи място за нова енергия. Ако не се затвори вратата за гърба, няма да се отворят вратите отпред. Та и аз така направих. Сега ми е спокойно, по-хармонично и виждам десетки възможности пред себе си. Нямам идея с какво ще се захвана, но ще бъде „път със сърце“. И кога, ако не сега?
Някъде четох за едно изследване на социални психолози, които анализирали писма на деца до Дядо Коледа. Колкото по-малки били децата, толкова по-прости и ориентирани към истинско щастие били техните желания. Освен едно камионче или кукла, си пожелавали близките им да са здрави, да бъдат усмихнати, щастливи и да се обичат. С покачване на възрастовата граница, желанията им ставали все по-заробващи, егоистични и материални.
Хич не бързам да пораствам. Искам да ми е семпло, простичко и все така пълно с чудеса. И това не е бягство от отговорност и търсене на по-лесното. Какво по-отговорно и трудно от това да се оправяш сам във всичко, да не утежняваш близките си, да радваш приятелите си и да бъдеш щастлив?
Пожелайте ми успех!
