29 юни 2014

Град Ипер, Белгия

В града кипи военен туризъм. Микробуси, автобуси, възрастни туристи, програми за военни турове, плакати, изложби на открито със стари фотографии – кошмар. Кошмарът е не туризмът, а човешката история. В началото всичко това ми се стори много цинично, чак извратено, но по-късно разбрах. 

Повечето от тези възрастни хора бяха братя, сестри, роднини и приятели на починалите по време на Първата световна война тук. Те идваха, за да търсят имената на близките си по стените на огромния мраморен мемориал Menin Gate. Над 300 000 души са убити в града по време на войната. Върху стените на сградата са изписаните имената на около 55 000 войници, чиито гробове не са известни и до днес.

По време на Първата световна война тук е бил използван за първи път ужасяващият газ – иприт, химическо оръжие, което е убило и осакатило хиляди души само за няколко часа. По този повод историкът Ернст Петер Фишер казва: "От този момент нататък науката изгуби своята невинност". Отровният газ е кръстен на града. През същата война градът е бил разрушен буквално до основи, по-късно възстановен с точност до най-малките детайли, с немски пари.

Мрачното минало на града не свършва до тук. В Средновековието от най-високата кула, която е била на върха на тогавашната прочута Текстилна палата (първата и последна снимка), са хвърляли живи котки, които се размазвали на градския площад, пред очите на хиляди възторжени зрители. Така си мислели, че гонят сатаната, който бил въплътен в котките. Последният такъв регистриран случай е бил през 1817 г. Днес има фестивал на котките и се хвърлят само плюшени котки. Това обаче, не може по никакъв начин да премахне горчивия вкус, който остава след като човек научи историята на града.










Белгия

Изстъргах всичките си спестявания от касички и банки и тръгнах да празнувам. Поводите са много: защитих дипломната си с отличен; няколко от новогодишните ми самопожелания се сбъднаха: видях див, жив вълк на свобода и се влюбих отново (като гръм от ясно небе); но най-главният повод за черпене е, че най-накрая се подредих, събрах се и сега се чувствам категорично и абсолютно цяла и здрава и след три години денонощна работа върху себе си – преминала трапа и щастлива. Наздраве!

Взех фотоапарата на Петьо, понеже моя почти умря, след толкова години вярна служба и сега трябва да събера едни хиляда лева някак, за да се сдобия с нов Оли (олимпус) и заминах да разгледам какво има из Северна Франция. Обаче, не знам как точно стана, ама и не питах, се озовах, и то 4 пъти, в Белгия.

В Белгия всички карат колела, и съвсем малки деца и толкова възрастни хора, че са по-скоро за бастуни, отколкото за двуколки. Както всички знаят, шоколадът им е божествен, бирата – наистина вкусна, а кравите им са ужасяващ лабораторен експеримент – синьо белгийско говедо (вижте в гугъл снимки за какво говоря, беше ме страх да ги снимам от близо). 

Трудно може да се каже, че имат много дива природа (както и за цивилизованата част на Европа, слава Богу ние не попадаме в нея), по-скоро подредени позатревени места, с някой друг защитен вид, наричани „защитени територии”. С две думи равнинна европейска страна с най-висок връх от 694 м. не може да ме впечатли с много, освен с отношението на държавата към колоездачите. Но най-странното от всичко тук беше, че не се запознах с нито един човек! Това не се е случвало никога и никъде в цялата ми история на странстване по три континента! Явно съм била много заета с изучаване и анализиране на детайлите около мен…

Както се вижда на снимката, пътят е разграфен от двете страни за колоездачи. Ха, дано и в България същото някой ден!

Хич не ми хрумна да погледна този магазин за какво е. За бира или за колоездачна екипировка? И в двата случая ми хвана вниманието. 





Така романтичните вятърни мелници. 

По дворовете на хората. 



Не пропуснах да прескоча и до една защитена територия. 


И понеже са си избили видрите отдавна, сега са сложили тук една каменна скулптура, с надеждата някой ден да вземат да се върнат. 

Хотелите за буболечки стават все по-модерни из западните страни. То не е защото привличат хиляди туристи, а защото постоянно пръскат всичко зелено с какви ли не химикали и наистина изтребват повечето си насекоми. Във Франция например, видях няколко паяка, 5-6 вида бръмбари, един единствен кърлеж и като че ли това беше всичко.


Вместо край - някакъв вид рододендрон, инвазивен вид в доста страни.

21 юни 2014

Марго

Маргото беше стройна жена, над 50-те, с аристократична осанка и маниери, винаги облечена стилно и с артистични бижута. Излъчваше знания, увереност, радост от живота и едно особено благородство. Винаги когато ходех в Хеликона я търсех. Дългите ни разговори започваха с някоя книга и свършваха с вселенските тайни или биваха прекъсвани от шефката й, която я търсеше. Не бяхме приятелки, познавахме се от книжарницата и се виждахме само там. 

Срещите ми с нея бяха толкова дълбоки и смислени, че правеха целия ми ден важен и оползотворен. Тръгвах си щастлива и благодарна за споделения нов свят, чувствах се по-богата. Искрено се възхищавах на тази жена!

Веднъж ми хрумна, да купя нещо в неин стил и да го й изпратя анонимно. Като жест на благодарност и дълбоко уважение. Нямаше нужда да знае от кой е, просто да се почувства важна и ценена от клиентите, защото със сигурност не съм била очарована само аз. Но ежедневието ме завъртя и така и не го направих. Днес, утре, на следващата заплата…

Отдавна не бях минавала през Хеликона. Вчера наминах да си поприказвам с нея. Не беше там. Питах жената на касата. Тя ме изгледа дълго и тревожно. След като трудно преглътна ми каза, че Марго е починала. Онемях… 

Първата ми емоция беше дълбока тъга. Втората – благодарност, че съм имала честта да се докосна до малка част от вселената на тази жена. Третата ми емоция беше яд към себе си, че не направих онзи жест с подаръка, когато имах възможност. Сега вече няма значение.

За в бъдеще ще се старая никога повече да не отлагам такива импулси. За да знам, че съм дала и направила най-доброто от себе си. Тогава сбогуването е пълно и даже позитивно по някакъв начин.

Днес съм благодарна за всеки миг прекаран с нея… Почивай в мир, Марго!


15 юни 2014

На гости

Отново в очарователната Турция. Всеки път е едно и също: изключително мили и гостоприемни хора със здрав морал и запазени традиции. Характеристиката ми е кратка, защото Турция за мен я правят хората. Не подценявам качествената и много евтина храна, кафето, което е само един пръст от чашата, останалото е утайка, нито изключително красивите рисунки по съдове, стени и тавани. Но хората за мен са най-интересни. 

Ние сме в малко градче. Предния ден откриват нов магазин за булченски рокли. Нашият домакин много иска да ни заведе и да ни го покаже. Никой от нас няма да се жени, отиваме от уважение. В магазина е пълно с цветя в саксии, опаковани като за празник. Оказва се, че са подаръци от жителите на градчето, приятели, от кмета и от собственици на други подобни магазини. Дълбоко съм впечатлена от жеста. 

В края на деня се запознаваме с двама души, с които имаме общи интереси. След половин час двамата започват да спорят кой ще плати сметката, нашата сметка, искат да почерпят. На мен ми е неудобно, защото десет минути преди това са поръчали от местните кифлички за всички.

В Турция никога не съм се чувствала като турист. Там съм като важен гост, приятел, дори сред непознатите. Точно това я прави толкова специална за мен.