..по сандали..

Колко е малък светът :) Коста Атанасов

2012-01-23T17:47:00.001+02:00

Изящно!

2012-01-21T17:51:00.001+02:00

Etta James - 'At Last' from Mikel Àngel Rotger (mlkconcept) on Vimeo.

2012-01-12T20:20:00.008+02:00

Изненадващо се разбих в прибоя... Преди това тридесет години плуване в морето, без да знам, че имало бряг. Е, има. Уплашена, но не до шок, натрошена от удара, с разкъсана кожа и водорасли в косата, се свестявам. Опитвам се да стана, но не зная как да ползвам краката си. Над мен – чайки. Зад мен – минало. Пред мен – Голямото светло непознато.
Сега е болката от удара. Ще почакам.

Тялото ми е покрито с рани. Познавам ги. Стари и уж зарастнали, сега всичките са се отворили. Красиви са. По тях може да се чете и да се пишат романи. Солената вода ги ближе, щипе и стърже в тях. Преглъщам.

Оглеждам се и започвам да Виждам света. Разбирам, че от удара в прибоя съм загубила очилата си за „позитивно самозаблуждение“. Сякаш проглеждам за кой ли път като за първи път. Хората вече не са толкова изключителни и прекрасни до доказване на противното. Виждам неувереност, комплекси, неискреност и тотална обърканост от всичките ежедневни роли. Но и любов. Плаха, често неизразена, но любов. В тълпата – самородни диаманти. Някои толкова силно блестящи, че викат да се взираш в тях и да възклицаваш. И като се взреш виждаш есенцията на живота – простота.

Останалите са гладни. Търсят отвън онова, което им е нужно, за да са щастливи. Декорират си живота с важност, със значения и велики смисли. Вече нямам какво да им дам. Всичко излишно остана в морето. Целият ми багаж, който трупах с години, уж като опит и знание, изведнъж ми дотежа. Аз изхвърлих него, а морето изхвърли мен.

А любовта на моя досегашен, забавен до абсурдност живот се оказа куче. Красив, мъдър, жълт екземпляр на осем години, с очи пълни като Вселената. През тях се научих на любов. Свободна, чиста, взаимноутвърждаваща, неискаща и радостна. И то каква Радост!

Раните ми доставят мазохистично удоволствие, усмихвам се... Нямам какво да губя. Нямам и какво да печеля. Мога само да бъда.

Дълбоко от корема се надига удивлението. Не е останало в куфарите с излишен багаж.

Изправям се на краката си и тръгвам да преоткривам света. Благодаря...

Фотография: Iva Jauss

2012-та

2011-12-30T18:57:00.005+02:00

Мили хора и скъпи приятели,
за новата година ви желая смелост и сила, да си сбъдвате мечтите. Пожелавам ви разбиране, за да успявате да свързвате "случайностите" и да усещате връзката с Цялото. Желая и вдъхновение, за да създавате и да се обичате още повече.

Честита нова година!

Бъдете здрави и разпръскващи светлина!

Витошки въздишки

2011-12-30T18:52:00.002+02:00

Как се боледува най-добре от Мария Донева

2011-12-09T18:24:00.002+02:00

О, колко съм болен, о, колко съм жален!
О, как ми е нужно да бъда погален,
да бъда похвален, да бъда поглезен
с кафе и с целувка по топлия глезен!
Защото когато човек боледува,
е важно, че друг там човек съществува,
и своето болно любимо прегръща.
И със портокали и мляко се връща,
със дрехи студени и с дъх на снежинки,
и готви, и прави дори палачинки,
и е търпелив. И обича със тебе,
дори ако ти си ревлив като бебе,
а той те понася, защото те носи
в сърцето си. И ти задава въпроси,
а после те слуша, със теб разговаря.
Когато заспиш, той вратата затваря,
но толкова тихичко, толкова леко,
че теб ти се иска да викнеш – човеко,
върни се, че искам да си те прегърна!
И утре за всичко това ще ти върна!
И аз ще те глезя, и ще те завивам…
Но утре. Защото в момента заспивам,
и вече съм другаде, вече кротувам,
и ти обещавам, че ще те сънувам.
И тихо заспиваш, щастлив и доволен,
пък даже и да си за мъничко болен.

Блогът на Мария тук.

2011-12-01T18:23:00.003+02:00

"Продай умността си и си купи изумление!"

Руми

Къщичката на Илона Власенко!

2011-11-25T15:30:00.008+02:00

http://vilonessa-dolls.blogspot.com/

А есента беше

2011-11-22T16:46:00.002+02:00

Enjoy The Ride

2011-11-18T11:44:00.000+02:00

Iva Jauss

2011-11-05T11:27:00.001+02:00

my photo diary: "Но радостта, че слънцето над мен е, ще стигне ли ...

Лятото в 15 минути

2011-11-02T13:15:00.004+02:00

Приятно гледане!

Далече, далече от Ботев

2011-10-16T14:54:00.000+03:00

Природозащитна бригада Атанасовско езеро 2011

2011-10-15T17:50:00.000+03:00

Още в края на 80-те години тук са започнали първите природозащитни дейности на Българско дружество за защита на птиците – строеж на изкуствени острови за гнездене на птици, маркиране границите на резервата и др., които продължават и до днес.Тук, на “Точката”, са започнали своя път най-добрите орнитолози на България, следейки мигриращите ята на щъркели, пеликани и грабливи птици от 1978 г. насам. Когато преди повече от 33 години на поляната пред "Кочинката" се е заформил малък лагер от 2 палатки и място за огън, никой не можел да предположи, че до 2011-та година хиляди млади хора ще са минали през това място и ще са усетили магията на Атанасовско езеро.

Летни лунни изгреви

2011-10-14T14:20:00.000+03:00

2011-09-20T20:26:00.003+03:00

Изтривам следите ти от къщи една по една. Първо изхвърлям старите различни чорапи, които забрави в гардероба. После двете вилици, с дървените дръжки, с които се хранехме в последните месеци, докато пътувахме от град на град. Да, хвърлям ги. Изтърквам от пода очертанията от купичката на нашето куче. Кучето, което ни събра. С гъбичка измивам отпечатъците ти, които остави по стените, докато майстореше по твоя си начин. Почиствам и банята основно. Да изкъртя ли контактите, които поправи? А простора? А другите неща? Май не мога да изхвърля керамичната подложка за нашето пиене на кафе. И картата на света, която ми подари когато дойде...

Чудя се дали и ти правиш същото в другата ни къща. Дали палиш дървената ламперия, която лакирах преди месец? Чупиш ли хладилника, който поправих? Накъсваш ли в момента копринения шал, който намерихме заедно? Изхвърляш ли шарената черга, която направихме на параван? Знам, че не можеш да изхвърлиш картината, която нарисувах. И с цветята няма да се сбогуваш. И косата ти скоро няма да порасне, за да ме забравиш по-бързо. А белега с татуировка ли ще го прикриеш?

Май не можем да си изтрием следите. А? Прекалено много неща сътворихме заедно. Прекалено много любов вложихме във всяко кътче, до което се докоснахме. И всичките врати, които си отворихме един за друг... Смехът ни още кънти по местата, през които минахме. И сълзите са си още там. Затова по-добре да не се опитваме. Да си кажем „Благодаря!“ и „Светъл път!“.

И знам, че пак ще се видим, не по-рано от петнадесет години. Случайно, разбира се. Може би в твоята страна? Ще е ранна есен и ще е валяло. Светлините на жълтите лампи ще се отразяват в мокрия асфалт. До нас – някакъв каменен мост. Аз ще бъда с пусната коса, а ти ще си в яке с високо вдигната яка. Ще е хладно, но меко. Ще се спрем и ще се гледаме отдалече, за да сме сигурни, че се разпознаваме правилно. После ще заплачем. Дълго и искрено. Няма да се прегръщаме. Ще отидем в близкия ресторант, за да пием червено вино до сутринта. Ще ядем киш и ще си разказваме животите. И ще бъдем щастливи. После ще седнем в първото отворено кафене. Ще пием кафе с мляко и ще мълчим. Ти ще гледаш през прозореца, аз ще си гледам в чашата. Накрая ще си вдигнем яките, ще затегнем шаловете и ще си кажем „Благодаря!“ и „Светъл път!“.

2011-05-08T14:32:00.003+03:00

Стегнах багажа, приготвих сандалите и тръгвам да видя какво интересно има по Европа. Ще се видим отново през август (по предварителен план).

На вас желая красива дъхава пролет и дълго любовно лято!

До скоро :)

14 май 2011 г. - Национален ден на природните паркове

2011-05-06T10:57:00.003+03:00

Те не могат. Ти можеш

Нека заедно се погрижим за 11-те природни парка на България, защото дивите животни няма да свършат тази работа.
Взети заедно, 11-те природни парка на България представляват най-голямата защитена територия в страната. Те са най-посещаваната запазена природа у нас. Но дали ги пазим достатъчно? И как всеки може да помогне?

Кога и къде се почиства?

С Хъбъл на рамо из Вселената :)

2011-04-29T09:51:00.008+03:00

2011-04-25T19:03:00.001+03:00

Човек никога не е тъй щастлив, нито тъй нещастен както си въобразява.
Ларошфуко

Земята - нашият единствен дом

2011-04-22T10:41:00.001+03:00

Балканска песен

2011-04-10T19:20:00.003+03:00

Симпатичен хотел в Санторини

2011-04-07T17:02:00.005+03:00

Снимки и информация: http://perivolas.gr/

Малко пролет от Странджа

2011-03-28T10:00:00.001+03:00

"Иглумания 2011"

2011-03-22T10:25:00.004+02:00

Мястото е хижа „Чакър Войвода“ в Рила, а събитието е VI-тото национално състезание по строителство на иглута. Имаше някаква програма, ама кой ти я следи. Имаше някакви правила за оценяване на построените иглута, но кой се интересува. Никой не е дошъл и за наградите. Всички са тук заради преживяването, заради планината и общото действие.

Рила си е Рила, а хижарите са едни от най-свестните, които съм срещала някога. Все усмихнати, спокойни...

Повече за мероприятието ТУК и ТУК.

На поляната кипи трескава дейност. От 22 отбора, ние сме на 13-то място.

Част от групата ни.

Нашето иглу е с две стаи и един вход.

И в крайна сметка се получи изненадващо добре :)

Пропуснах нощувката вътре по здравословни причини. Останалите от екипа се събудиха с червени бузи и широки усмивки на лицата. Другата година пак :)

При Томи

2011-03-05T15:56:00.010+02:00

Хладно е. Мирише на тлеещи въглени.
Отварям очи и погледът ми попада върху стара дървена ракла, без метален обков. Докато се излежавам си представям детайлно цялото й съдържание. Вълнени одеала, с натурални естествени цветове; тъкани престилки; бели кърпи; плетени колани...

В къщата на Томи съм и е време да ставам. Решавам да не сравнявам съдържанието на раклата с моите фантазии. Прехвърлям наум нещата, които трябва да свърша и ме залива доволство. Да запаля печката, да нацепя още дърва, да донеса вода и да сготвя. Докато се усетя ще е станало обяд, после ще почетем малко на глас, някакви дребни други неща из двора и ще се е стъмнило. Прост живот.

Много мои познати си купуват земи и къщи на село и се подготвят за изнасяне от големия град. Томи е един от тях. Неговото място е в почти изоставена махала над гр. Земен. Махалата е близо до града, но е изолирана. На едно спускане разстояние се намира величествената Струма, а гледката от мястото му е към Земенския манастир. Къщата е много уютна, направо романтична. Има си плевня, която предстои да се ремонтира, обор, който ще се превърне в нещо друго и няколко декара земя. И преди съм писала за това място.

Пътеки, мъхове, лиани...

Лицето на къщата много ми харесва. Направо подканва :)

Плевнята ще стане като нова в скоро време.

А това е мазиката в едната стая. Дано си я запази такава - оригинална :)

Томи и Петьо редят ограда.

Навъртяхме и едни топчета с глина, компост и семена, по метода на Масанобу Фукуока. Ще видим какво ще поникне :)

Част от махалата.

И оборът.

В мазето Томи е намерил истински съкровища. Не се намотках 5 дена да ги снимам и се сетих в последните часове преди влака. Само това успях.

Томи е изключително интересен млад мъж. Същинско предизвикателство за хората, които обичат да се гмуркат в дълбочина. Прекарал е няколко години в Африка, където е придобил доста опит в строителството с природни материали и не само. Пътувал е и по други интересни места. Иска да живее просто и в хармония с природата. Да се занимава с органично земеделие и отглеждане на редки и изчезващи български породи животни. Представя си махалата пълна с млади семейства, тичащи деца, изобилие от плодородни градини. Една щастлива общност от съмишленици и хора, с подобно отношение към живота.

Доста работа му остава: обновяване на сградите с природни материали; изграждане на система за събиране на дъждовна вода; засаждане на овошни дръвчета; терасиране на зеленчуковите градини и т.н.

При него ще правим различни събирания като работни лагери, обучения или просто срещи за нови запознанства и разходки по дефилето на Струма.

Ако ви е интересно, просто му пишете, много e свестен :)
tzvetomirmr@yahoo.co.uk

Дървени въглища

2011-03-02T08:55:00.002+02:00

За производството на един тон дървени въглища са необходими 12 кубични метра суровина или приблизително един камион дървесина. От сухата маса на овъгляваната дървесина, 25 процента стават дървени въглища, а останалите 75 се изпускат в атмосферата под формата на некондензиращи и кондензиращи пари и газове. От тези емисии се отделят около 330 отровни вещества. Делят се на водоразтворими и неводоразтворими.

При дъждове водоразтворимите попадат в дълбочина в почвата и я отравят. Трудно разграждащите се пък нанасят непоправими вреди на повърхността. Където е имало жижни, почвата е отровена за години напред.

Димящите площадки са силно канцерогенни. Работещите по жижните стават в най-добрия случай астматици, а в най-лошия – умират.

Овъгляването на дървесината по открит способ е забранено в България от 2007-ма година, наложено от ЕС. Все още в страната има незаконни жижни, които работят с пълна пара. Снимките са от Турция.

Собственикът предпочита сам да свърши деликатната част от работата.

Тук стоях не повече от 5 минути. Заклашлях се от дима и работниците избухнаха в смях.
Единият каза: Сега си представи да стоиш цял ден тук.

Това е...

2011-02-14T21:08:00.000+02:00

LAND OF HIGH PASSES from warmeye on Vimeo.

Инструментите на Дявола

2011-02-13T17:22:00.002+02:00

Преди много години Дяволът решил да продаде всички инструменти на своя занаят. Подредил ги стриктно в стъклена витрина, за да ги виждат всички. Каква колекция било това! Тук бил блестящият кинжал на Завистта, а до него кротко си почивал чукът на Гнева. От другата страна лежали лъкът на Алчността и Желанието, а до тях живописно били подредени отровните стрели на Ревността и Въжделението. Там били и оръдията на Страха, Горделивостта и Ненавистта. И всички се виждали прекрасно, имали си етикети с название и цена.
На най-красивата етажерка, отделно от всички останали инструменти, лежал малък, неугледен и доста очукан дървен клин, на който бил закачен етикет с надпис "Униние". Учудващо, но цената на този инструмент била по-висока от всички останали взети заедно. Един минувач попитал Дявола защо този странен клин струва толкова скъпо. Дяволът отговорил:
— Аз наистина го ценя повече от всички, защото това е единственият инструмент в моя арсенал, на който мога да разчитам, ако всички останали се окажат безсилни.
Дяволът нежно погалил дървения клин и продължил:
— Ако съумея да вбия този клин в главата на човека, той отваря вратата и за всички останали инструменти.

2011-02-06T20:12:00.000+02:00

Мдааа...

2011-02-01T20:37:00.011+02:00

Подадох молба за напускане. След 17-ти февруари ще съм безработна.
На тази работа изкарах почти четири години. През първите две нямах търпение да отида на работа, бях пълна с идеи и ентусиазъм. Съвсем наивно мислех, че мога да променя цялата система отвътре и да бъда изключително полезна на цялата останала дива природа в България. Месец след месец увереността ми се стопяваше. Перцата на крилете ми се чупеха едно по едно. Все по-често се сещах за онази поговорка, която казва, че една птичка пролет не прави. И започнах да избледнявам. Загубих си цветовете, някъде затрих калейдоскопските си очила и започнах да сънувам безполезността си. Признах пред себе си, че количеството (4 години) не е компенсация за качеството на работата ми. Дадох си сметка, че съм използвала не повече от 20 % от възможностите си. Причините за това са толкова много, че не ми се занимава да пиша. В крайна сметка, от цялата тази неудовлетвореност се поболях. Буквално. Разбрах, че съм осъзнато нещастна. Разбрах, че съм се отдалечила от инстинктивната си същност и съм загубила специфичния си вкус към живота.

Последните 6 месеца бяха особено тежки за мен. Бях в безобразно дълга отпуска и си мислех, че като се върна на работа ще имам нов поглед за нещата и ще започна отначало. Върнах се, ама не стана така. Желанието ми се беше изпарило, а вдъхновението ми го нямаше никакво. Време беше да си ходя. Да освободя място за някой по-мотивиран от мен, по-можещ.

Решението го взех с мъка, като го изживях доста болезнено. Първата крачка беше най-трудна. От една страна разбирах, че е време за промяна, от друга страна се страхувах да се хвърля в непознатото. Все пак държавната работа е почти равнозначно на сигурна работа. Ами после?

Разбира се, тази измамна сигурност е само в ума ми. Тя поробва, ограничава и разболява. Светът се движи със скорости, които понякога трудно наваксвам. Всичко се движи и променя непрекъснато. Не е естествено при цялата тази динамика, човек да стои на едно място, като камък. Животът прелита край него, не пита и не чака.

Мисля, че единственият критерий, който трябва да следим е личното щастие. Ако не ни е добре – време е за промяна. И това не е егоизъм. Хората преглъщат недоволството си, самозалъгват се, че нещата могат да се оправят сами и чакат лошото да отмине. До следващия път. И така си заминава цял един живот. Повечето даже не могат да формулират причините за хроничното си нещастие.

За радост, моето не е хронично и мога да го формулирам. Време ми е за промяна. Затова напускам. И да не изневеря на крайния си стил на живот, да не би да стана като „нормалните“ хора, взех, че направих и други промени. Изнасям се в нова къща. Ремонтът трябваше да е козметичен, обаче в пристъп на спонтанност изхвърлих половината мебели, оголих стените и изкъртих каквото можах. Вече е основен. И малко не ми е ясно как ще стане без пари и никакви доходи, но съм сигурна, че всичко ще си дойде на мястото. Възнамерявам още промени до март.

Всички религии си имат ритуали за изпращане на старото, за да се освободи място за нова енергия. Ако не се затвори вратата за гърба, няма да се отворят вратите отпред. Та и аз така направих. Сега ми е спокойно, по-хармонично и виждам десетки възможности пред себе си. Нямам идея с какво ще се захвана, но ще бъде „път със сърце“. И кога, ако не сега?

Някъде четох за едно изследване на социални психолози, които анализирали писма на деца до Дядо Коледа. Колкото по-малки били децата, толкова по-прости и ориентирани към истинско щастие били техните желания. Освен едно камионче или кукла, си пожелавали близките им да са здрави, да бъдат усмихнати, щастливи и да се обичат. С покачване на възрастовата граница, желанията им ставали все по-заробващи, егоистични и материални.

Хич не бързам да пораствам. Искам да ми е семпло, простичко и все така пълно с чудеса. И това не е бягство от отговорност и търсене на по-лесното. Какво по-отговорно и трудно от това да се оправяш сам във всичко, да не утежняваш близките си, да радваш приятелите си и да бъдеш щастлив?

Пожелайте ми успех!

Анастасия Елиас

2011-01-10T20:41:00.006+02:00

http://www.anastassia-elias.com/

Твоето послание за българската природа

2011-01-08T11:25:00.005+02:00

Мили хора, здравейте :)
Тръгна нова кампания в подкрепа на природата - лесна, проста и забавна.
Така или иначе всички скиторим, често при това. Да носим със себе си лек транспарант, плакат или каквото ни харесва, с послание към широката общественост, нещо което провокира вниманието или искаме да кажем гласно. Може да е в подкрепа на наши любими места, може и да е общо за природата. Снимаме се на различни места с посланието, което е добре да бъде позитивно, за да не храним тъмните енергии. В чужбина - пред известни сгради или типичен релеф, в България - където ни е кеф (по върхове, в пещери, в града, по полянки и т.н).
Снимките изпращаме за галерията в сайта на Коалиция За да остане природа в България: pictures@forthenature.org и ги разпространяваме масово из интернет (във фейсбук, блогове, сайтове и т.н.). Като съберем достатъчно, може да направим пътуваща изложба.
Ето снимките до момента: http://forthenature.org/gallery/308
Такаааааа....Снимайте се с различни послания, нека събудим обществото, медиите, политиците, света; изпратете това на всичките си приятели от страната и чужбина; разпространете снимките! И се забавлявайте докато го правите :)
За повече дива природа!
Ваша: Диана

2011-01-04T22:35:00.005+02:00

Искам да ви благодаря, скъпи приятели, за всичко, което правите за мен!
Благодаря ви:

че ме приемате такава, каквато съм, без очаквания и изисквания...
за всички споделени радостни мигове...
за нежно избърсаните сълзи от лицето ми...
за споделяната тишина, толкова пъти... за взаимността...
за дългите разговори, пропити с тоооооооооолкова любов...
за това, че бяхте до мен в болницата, когато си отивах от този свят...
за всички случаи, в които ме приземявахте...
за несвършващите подаръци и изненади - изплетените шалове и ръкавички, които ме топлят през зимата; колетите от различни точки на света; десетките картини, които сте ми нарисували; двете кутии с ръчно правени бижута; цялото ми туристическо оборудване; и други, други...
за това, че някой от вас ми превежда пари по банковата сметка в ключови моменти (нямам идея кой е)...
за това, че просто ме обичате...
и за всичко останало!

И както беше казал някой: „Истинското приятелство не се страхува от паузи.“

Обичам ви!
Дълбок поклон...
Благодаря!

Весели празници!

2010-12-30T08:25:00.002+02:00

Скъпи приятели, за новата година ви желая да бъдете свободни, за да се радвате изцяло на чудото Живот! Бъдете обичащи, откриващи, добротворни и здрави! Нека всеки получи каквото му се иска.
Светли пътеки!

Национален парк Йосемити

2010-12-20T20:31:00.003+02:00

За Йосемити няма да пиша. Пред природните гледки, историята на парка и цялата скучна фактология губи смисъл. Тук се идва с приятели, поне за седмица, на палатка и без много багаж.

Но и тук много уредено. Вървяхме по бетонни пътеки, а когато стигнахме до една чешма, се оказа, че водата е силно хлорирана.

Горите на Мюър

2010-12-18T20:14:00.005+02:00

Националният паметник Горите на Мюър се намира на 19 километра северно от Сан Франциско. Той е създаден с цел опазване на 2,24 кв.км естествени местообитания на калифорнийска брегова секвоя. Това е последната гора с такива секвои на планетата. В миналото е била разположена на площ от 2 млн. акра, но днес е само върху 4 процента от тях.
Калифорнийската брегова секвоя като вид е на 260 млн. години. Средната височина на дърветата е около 70 – 80 м. Кората й достига до 30 см дебелина и съдържа танин, който й предава червения цвят. Дървесината й е труднозапалима, а специфичните съставки в кората я предпазват от лишеи, гъби и насекоми. Корените са плитки, растящи хоризонтално, а не на дълбочина. Поради тази причина цялото движение в парка става по определени пътеки, като излизането извън тях се смята за федерално престъпление. Този вид секвои вземат вода от мъглите, затова виреят само до около 30 мили навътре в сушата. Не понасят вятър.
Гората си е направо магическа. Поглъща те и те поема. Само след няколко минути губиш личността си и ставаш едно с Цялото. И тук имахме обидно малко време. Прибягах всичко.

Кей 39

2010-12-17T18:52:00.004+02:00

Един следобед излязох на разходка. Бях тръгнала към залива. Стигнах до някакъв кей и чух от дясната си страна особени животински звуци. Обърнах се и дълго се взирах в картината, непроумявайки какво точно виждам. Изведнъж осъзнаването ме цапна в главата - морски лъвове! Толкова много се зарадвах, че започнах да подскачам с шумно възклицаване. Една възрастна двойка дълго ми се смя на изненадата. Ето, ако бях прочела предварително за Сан Франциско, нямаше да мога да се зарадвам толкова искрено.
А лъвовете са просто прекрасни!

Голдън Гейт

2010-12-16T18:41:00.002+02:00

Мостът Голдън Гейт се посещава от 16 милиона туристи годишно. Прелестни снимки може да направите рано сутрин или преди вечер, от нетуристическите места. Ако не държите да видите известния мост, има къде-къде по-интересни неща, с които няма да си загубите времето.

Китайският квартал

2010-12-13T18:27:00.002+02:00

Китайският квартал в Сан Франциско е основан през 50-те години на 19-ти век. Тук и на кей 39 прекарах най-много време. Правиш няколко крачки от хотела в САЩ и навлизаш в Китай. Веднага те блъска тежка миризма на мръсно, мазно и лепкаво. Прехвърляш раницата на гърдите си и я прегръщах с две ръце. Минаваш покрай сергии с изкарани буквално на улицата храни и меса, стари, с накацали мухи по тях и особен тъмен цвят. Почти никой не говори английски, даже млади хора. От китайските надписи трудно се ориентираш къде какво има. Но за сметка на това, въображението доста се развива. Десетки магазини пълни с корени в различни форми, бурканчета с неясни за мен неща, пакети с неизвестни растения. Чудесно място да се луташ с часове.

Сан Франциско, Калифорния

2010-12-12T17:30:00.012+02:00

Сан Франциско се слави като един от най-космополитните градове в САЩ. Втори по скъпотия след Ню Йорк. Многообразието на града е видно от големите китайски, италиански, латиноамерикански, ирландси, японски и други общности. Всеки 6 мъж е гей, за жените не знам как стоят нещата. Голяма част от града е унищожена при земетресениe 8 по Рихтер, през 1906 година, когато са разрушени над 35 000 сгради и са загинали около 2 500 души. През 1989 година има ново земетресение, 7 по Рихтер, с 63 жертви.
Много свеж град, но и доста опасен за самотни чужденки, разхождащи се посред нощите. Добре, че се научих да бъда невидима.

Гледка от хотелската стая.

Градът е построен върху 42 хълма. На места улиците са доста стръмни.

Кулата Койт.

Тихият океан.

Къщата на Джон Мюър, за когото не бях чувала до сега. В САЩ го наричат "бащата на националните паркове". И наистина има впечатляваща биография.

И едно колибри :) Тъкмо предния ден говорих колко много искам да видя.

Красиви рисунки, със социални послания. Тези са от централната част. Една вечер ходих на купон в мексиканския квартал, при група българи. Много от стените в квартала бяха изрисувани с подобни картини. Истинско изкуство! За съжаление беше тъмно и не снимах.

Островът отзад е Алкатрас. Дълго време е бил военна база, но понеже не е било икономически изгодно, го правят на затвор. Първо военен, след това цивилен. Тук са държани някои от най-опасните престъпници в Америка през 30-те и 40-те години на 20-ти век. Рекламира се с пребиваването на Ал Капоне. Няма нито едно потвърдено успешно бягство от тук. Днес островът е национален парк, а затворът е превърнат в музей.

Вечерните разходки из притихналите улици носят много адреналин.

Пирамидата " Трансамерика" е висока 260 метра и е един от символите на града. В средата.

Национален парк Скалистите планини

2010-12-11T18:16:00.002+02:00

Това беше най-очакваното от мен място и най-голямото ми разочарование.

От дете мечтая да видя Скалистите планини. Още от 8-9 годишна възраст, когато за първи път прочетох „Синовете на Великата мечка“. Е, видях ги, но само ги видях. После дълго анализирах случилото се, за да намеря за себе си някакво успокоително обяснение.

Връщам се в началото. По програма имахме посещение на национален парк Скалистите планини за целия ден, като в указанията пишеше, да сме в топли дрехи и удобни обувки. Във въпросния ден се събудих доста развълнувана. Минах през банята, облякох се бавно и завързах връзките на туристическите си обувки с особено внимание. Направих всичко това като свещенодействие, защото след няколко часа щеше да се сбъдне една от най-големите ми мечти. Трябваше да съм готова и хармонизирана за дългия планински преход.

Качихме се на един автобус и тръгнахме. Пътуването до парка ни отне около 3 часа. Спряхме до посетителския център и очаквах, че оттук ще тръгнем на някакъв преход в планината. Нищо подобно. Отново се качихме в автобуса и след малко спряхме за по снимка на нещо като паркинг. После пак така. Спирахме на различни места, за по 5-10 минути. В началото си мислех, че нещо не съм разбрала, кога точно ще е преходът. После се оказа, че такъв няма да има. Ще има само бързи спирки, колкото да си направиш снимка на фона на планината и да кажеш, че си бил на Скалистите планини. Наистина ми трябваше повече време, за да проумея какво точно се случва. И проумях. Не мога да ви опиша огромното си разочарование...

Предния ден пак бяхме в района на същата планина, но в по-ниската част и отново със стриктен часови график. Не успях да се отдам изцяло на усещанията тогава, понеже чаках следващия ден, който щеше да бъде истинската ми среща с планината. Иначе смело проповядвам сред приятелите си за "тук и сега" :)

Много мислих по въпроса, защо се получи така. Та нали ми беше мечта? После си спомних, какво съм казвала винаги за Скалистите планини: „Стига ми само да ги погледна, да усетя въздуха им, даже да не се качвам и скитам по тях. Това ще ми стига.“ Точно така и стана. Естествено, не съм го мислила наистина. Казвала съм го от една престорена скромност, в която няма нищо искрено, от възпитание, традиции ако щете. Да се правим на скромни и сякаш не искаме всичко, изцяло и много, защото е нахално някак. Но както си го поръчаме, така ще и дойде. Така, че мили хора, мечтайте смело. Смело и в подробности, за да се сбъдват мечтите ви както ги искате. Тук няма място за скромност. Каквото поискате, това ще ви се даде.

После си спомних какво казвам винаги за другата си голяма мечта – Тибет. „Като видя Тибет, след това мога спокойно да умра“. Представяте ли си каква заявка съм дала на Вселената? И може би не ми е време за умиране, затова все се разминавам с това пътуване. След като осъзнах какво съм пуснала за материализиране, веднага започнах да коригирам поръчаното.

Националният парк Скалисти планини се намира в северната част на щата Колорадо, в района на Скалистите планини и покрива площ от 1076 кв.км. Той е най-високо разположеният национален парк в САЩ. Тук има 60 планински върха с височина над 3 700 метра.

Има също планински пътеки с обща дължина 578 км, 150 езера и 720 км в ручеи и потоци.

Понеже са избили всичките им естествени хищници, сега в парка има свръхпопулация на елени.

Магистралата е проходима само за два-три месеца в годината. На места минава на 3 750 метра надморска височина.

Национален ден на парковете

2010-12-10T08:02:00.000+02:00

Националният ден на парковете в САЩ събира всяка година около 150 000 доброволци. Строят се мостове, почистват се замърсени участъци, унищожават се инвазивни видове, садят се дървета, маркират се пътеки и т.н. И ние успяхме да се включим в доброволстването. Нашето място беше близо до Боулдър, едно приятно планинско градче, известно на всички катерачи по света. Разпределиха ни по групи, като аз попаднах в екип за тежка физическа работа. Трябваше да вдигаме големи скални плочи, да ги качваме на високо и да редим стълби от тях. И това съвсем в началото на парка, в най-безинтересната част. Бързо обяснихме на ръководителя на групата, с другите момичета, че няма да стане тази работа, понеже не е много за жени и отидохме да садим дръвчета.

Кръшнах леко от работата, за да видя реката и нейните тайнства, понеже отново всичко беше по часове и трябваше да се връщаме скоро.

После си довърших работата - дървото за нас, което не се вижда :)

Катерачи.

Спасителните екипи са в постоянна готовност, понеже много младежи катерят надрусани и стават инциденти. Друга част пък се панирват и се обаждат да ги свалят.

Денвър, Колорадо

2010-12-09T18:55:00.007+02:00

Денвър е столицата на щата Колорадо. Наречен е „Градът на една миля“, защото надморската му височина е точно 1609 м., което е една миля. Централната част на Денвър се намира на 24 км. източно от полите на Скалистите планини. Местоположението на града, в близост до богатите на минерали планини е привлякло в региона много минни и енергийни компании. В началото на века е имало усилен добив на злато и сребро. Денвър е основан през 1858 година като миньорско поселище, в пика на "златната треска".

Тук се чувствах като у дома си. Нямаше нищо особено, но планината си е планина. По лицата на хората имаше вятър, бяха по-одухотворени и стабилни. Само това беше мястото, където ми се щеше да се задържа за повече време.

Една сутрин излязох да си търся хубаво кафе. На един ъгъл стояха двама тъмнокожи мъже и ме гледаха с неприкрит интерес. Чудеха се, защо се въртя и оглеждам толкова объркано. Единият беше поне два метра висок, с широки плещи и добре поддържано тяло. Облечен в спортно-делови костюм, но някак си го беше съчетал с масивни ланци и едър златен часовник. Другият мъж беше също толкова висок, но слаб и не толкова набиващ се на очи. Първият ме заговори усмихнат, предлагайки услугите си. Личеше си, че ми се радват искрено. В техните очи сигурно съм изглеждала много невинно: някакво неориентирано момиченце, сънено, с разхвърляни на всички посоки къдрици. Заговорихме се. От дума на дума стана ясно, че са от Африка, но от години живеят тук и развиват бизнес. Не питах какъв. Разказах за нашата прекрасна страна, разказах за себе си и моите интереси. Разговорът течеше много искрено и сърдечно, но един час отлетя на улицата ей така. Трябваше да тръгвам. Мъжете ме поканиха на среща вечерта, като казаха, че ще ме вземат от хотела. По-едрият си остави визитката и каза да се обадя като се прибера, ако имам желание да се видим отново вечерта. Прегърнахме се и тръгнах.

Следобяд се прибрах много изморена от цял ден обикаляне по програмата, но не бях забравила поканата за среща. Извадих визитката и едва тогава видях, че човекът е собственик на самолетна компания. И ме достраша. Някак си започна да ми изглежда опасна тази вечеря и дълго мислих, дали да се обадя, или не. Накрая си казах, че от „приключения“ нямам нужда точно в този момент и не звъннах, въпреки, че вътрешният ми глас каза, че всичко ще е наред. Можеше да имам прекрасна вечер, но можеше и да нямам. Колко подтиснати страхове съм имала в себе си?! Някой ден може да се реванширам.

Високите сгради тук бяха сравнително малко.

Много особена светлина. Дали от надморската височина, или заради отраженията в стъклените прозорци на сградите, не знам.

По улиците - изрисувани пиана. Сядаш и си свириш. Имаше прекрасни музиканти, в лицето на случайни минувачи, прибиращи се от работа.

Както и в другите градове на САЩ, така и тук - нашествие на този вид катерици.

Най-интересната част за мен беше този огромен магазин за планинска екипировка. На снимката се вижда една четвърт от него. Успях да го разгледам като хората на две части.

И понеже няма почти никакво движение, спокойно човек може да застане по средата на улицата и да снима.

Кораловият риф

2010-12-04T07:05:00.001+02:00

Началото на третия по големина коралов риф на света. Имахме един час за гмуркане. Можете да си представите колко съм била щастлива :)

Национален парк "Бискeйн"

2010-12-04T06:55:00.001+02:00

Паркът се намира в южната част на Флорида, на Бискейнския залив, който е с дълбочина 2-3 метра. Водата е 95 % от парка, а по бреговете на залива са разположени изключително ценни мангрови гори. Паркът обхваща 700 кв. км., в които са включени коралов риф и няколко острова. Преди години е имало инвестиционен проект за изграждане на мостове, които да свързват отделните острови. Местното население се възпротивило, започнали протести, подписки и в крайна сметка успели да защитят района, като правителството се съгласило да го обяви за национален парк.

Днес е любимо място за почивка на жителите на Маями. Много от животните са редки и защитени като морска крава, източна индигова змия, американски крокодил, 5 вида морски костенурки и други. Имат си и един проблемен вид – рибата Лъв. Най-вероятно е пусната от частен аквариум, но понеже няма естествен враг унижощава големи количества с рибки от местните видове. Подобно на нашия проблем с червенобузата костенурка.

Мокра разходка в Евърглейдс

2010-12-03T06:51:00.002+02:00

Запретнахме крачоли и цоп във водата да търсим алигатори. Разбира се, нищо не видяхме. Групата ни беше прекалено голяма или прекалено шумна. Мократа разходка беше сред много ценен дървесен вид - блатният кипарис.

Изненадващо бистри води за такива огромни площи. Растителността играе роля на пречистващ филтър.

Орхидеи по кипариса.

Национален парк „Евърглейдс“

2010-12-02T07:43:00.005+02:00

Евърглейдс е третият по големина национален парк в САЩ, след „Долината на смъртта“ и „Йелоустоун“. Заема площ от 6070 км² и е най-голямата субтропиучна зона в Америка. Намира се в южната част на Флорида. Тук е единственото място в света, където крокодили и алигатори съжителстват заедно. Всъщност, тук е най-голямата популация на алигатори в САЩ. Паркът е създаден главно заради голямото разнообразието на животинските му обитатели, а не заради неговия пейзаж или историческата му стойност. Теренът е равен, а водите са изненадващо прозрачни. Както писах по-рано, в миналото водата системно е отклонявана, чрез диги и канали, което е оказало пагубен ефект върху екологичния баланс. Вярвам, че ще успеят да възстановят хармонията там.

Въвеждаща лекция за историята и значението на парка.

В ляво - крокодил, в дясно - алигатор.

Информационният център на парка.

Понеже всичко е вода, движението става главно по такива мостове.

Типичен пейзаж от Евърглейдс.

А това магическо дърво беше на паркинга.

Птиците на сметището

2010-12-02T07:37:00.000+02:00

Каквото разнообразие на птици видях на сметището, другаде не срещнах. На първата снимка - пуйков лешояд. На втората - белоглав орел, един от националните символи на САЩ. На третата - бели ибиси. На четвъртата - ???, и на петата - от същите лешояди. Имаше още много видове в големи бройки, но тези успях да щракна.

Маями вечер

2010-12-01T20:23:00.006+02:00

Това е един от най-спокойните квартали вечер. По другите не ходех. В Маями има голяма престъпност и трудно я овладяват. Тази вечер си взех апарата. Без статив - толкова :)

Маями Бийч

2010-12-01T20:15:00.007+02:00

Приятно. Много приятно даже. Хората се къпят, а на метри от тях ловуват кафяви пеликани.

С изненада открих, че тази площ от тревата до кошовете с отпадъци е бетонирана и насипана с пясък за разширяване на плажната ивица.

Маями, Флорида

2010-12-01T19:43:00.012+02:00

В момента, в който излязох от летището, ме удари една гореща вълна с много влажен въздух. Имах чувстото, че дробовете ми се пълнят с миниатюрни капчици вода и несъзнателно си пипнах косата, като бях сигурна, че е влажна. Не беше, просто тропичен климат. Бързо свикнах с това, даже много ми хареса тежкото, мокро дишане.

Малко ми е противоречиво усещането за Маями. Още в първите часове се заразих от превъзбудата на всички и желанието за забавления и живот. Само след ден вече ми беше трудно да издържам на лъстивите погледи и различните подхвърляния по улиците. На третия ден виждах нещата не като израз на свобода, а на обикновен разврат. Сега като съм далече, пак ми е любопитно.

Силно впечатление ми направиха жените :) Толкова много красиви жени на едно място, не бях виждала. Смесици от различни раси, някак жилави и много екзотични. Мъжете също имаха интересни черти, но бледнееха, пред женското излъчване.

Маями се намира на Атлантическия бряг на Флорида и е един от градовете с най-малка сухоземна площ в СAЩ– по малка от 100 кв.км. Общо взето Флорида е била едно блато, което са пресушили, за да се настанят хората там. Прокарали са канали за 24-часово отводняване, но така са спрели водостичането в Евърглейдс, сега го възстановяват с 11 милиарда долара федерални пари. В окръга живеят 2 млн. и половина души. Голяма част от тях са имигранти, най-вече от Куба и Хаити. В последните години се забелязва и вълна от руснаци, венецуелци и никарагуанци.

Градът се разраства неимоверно бързо и почти всичко е застроено. Успяха да ни покажат последната незастроена площ – една не много голяма гора. За нея имало доста интереси и е въпрос на време да се замести с хотели и други подобни.

Маями привлича годишно над 12 милиона души, които харчат там 17.1 милиарда долара. Тук няма голяма промишленост, предимно се развиват малки частни бизнеси. Има много банки и 45 000 адвоката в областта. В Маями е и най-голямото пристанище в САЩ за круизови кораби.

Общината е много зелено устремена и има различни програми за зелен бизнес и инициативи. Имат пълната подкрепа на медиите, на известни личности и на автомобилните компании, произвеждащи хибриди и електрически автомобили. Стремят се да станат най-екологичната община в страната. Не можеше да не се забележи, че управниците, предимно жени, са много феминистично настроени. Имат множество действащи програми за финансиране на малки и средни предприятия, управлявани от жени от малцинствените групи.

В общинската болница лечението е безплатно, поради големия брой имигранти, което много дразни изрядните данъкоплатци. Всички деца, независимо дали са легално тук или не, имат право на безплатно училище. Интересното беше, че са въвели собствена образователна система за екологично образование на децата от детската градина до завършване на 12 клас.

Има и много бездомници. Областната управа е разработила система и за тях, като им дава безплатно жилище и ги поощрява да си търсят работа. Програмата не върви добре, защото на улицата изкарват в пъти повече от просия.

Много малка част от града.

В този парк имах две незабравими срещи - с един перуанец на средна възраст и с един възрастен кубинец. Чудесно място за нови запознанства.

Белите ибиси бяха като кокошки. Хората ги хранеха с хляб.

И прекрасни дървета!

Любимо място за снимки на туристите. На тези стълби бил застрелян Джани Версаче.

Капитолия, Вашингтон

2010-11-30T09:16:00.008+02:00

Сградата на Конгреса на САЩ. Основният камък е поставен от президента Джордж Вашингтон на 18 септември, през 1793 г. Капитолия е мястото, където става официалното встъпване в длъжност на президента на САЩ. Първата царемония по този повод е извършена на 4 март 1801 г. при началото на мандата на Томас Джеферсън.

Индианският музей, Вашингтон

2010-11-30T08:19:00.001+02:00

За тук откраднахме само около 30 минути, в една обедна почивка. А имаше доста за гледане. И то за различни индиански племена. После разбрах, че в ресторанта на партера на музея имало традиционна индианска храна. От цял гигабайт снимки, само тези станаха за пред хора.

Природонаучният музей, Вашингтон

2010-11-30T08:18:00.001+02:00

В един от дните успяхме с няколко души да се шмугнем в последните 40 минути, преди да затворят музея. Прелест! На няколко етажа разположени различни тематични експозиции, коя от коя по-интересна. Понеже времето ни притискаше, видяхме само малка част от тях.

Вашингтон, окръг Колумбия

2010-11-29T22:26:00.005+02:00

Вашингтон е изненадващо зелен град отгоре. Долу дърветата се губят сред големите сгради. Тук е седалището на федералното правителство. Почти всички от първите 500 корпорации в класацията на САЩ имат офиси тук. Тук са централите и на някой от най-важните международни финансови институции, като Световната банка, Международният валутен фонд и Международната банка за развитие. Вашингтон е домакин на 174 чуждестранни посолства. От всяка сграда се вее американското знаме. Много забележителности, много музеи, хора с костюми и делови куфарчета. И все пак ми се сториха неестествено малко хората по улиците.

За да влезеш в някоя административна сграда, минаваш през няколко проверки и скенер. По едно време взе да ми дотяга, ама няма как. След атентатите са затегнали доста мерките си за сигурност. Като влезеш те посреща снимка на усмихнатия Обама.

За 5 дни тук, не видях нито едно задръстване. Умно са разпределили трафика, буквално през няколко метра има пешеходни пътеки. Рай за мен :)

Жените в елегантно облекло, правят впечатление с подобните си бижута – перлени.

Общо взето градът е странно спокоен. Големите сгради и костюмираните хора създават илюзията за сигурност и липса на каквато и да била престъпност.

Белият дом е официалната резиденция на президента на САЩ. Сегашното название на сградата е дадено през 1901 г. от президента Теодор Рузвелт, а преди това сградата е наричана Президентски дворец, Президентска къща или Седалище на изпълнителната власт. Върху покрива се разхождат снайперисти, ама не е желателно да се целиш в тях с фотоапарат.

Монументът Вашингтон.

Първото ми возене в метро :) Голямо вълнение.

Успях да прескоча до Вашингтонската зоологическа градина. Изненадох се като видях в колко малки клетки гледат животните. Не очаквах такива условия. Имаше и нашествие на мишки, като можеха да се видях по десетина във всяка клетка. Няма да пускам снимки, че ме подтискат такива неща.

Съединените американски щати

2010-11-29T20:00:00.007+02:00

Как стигнах до тук няма да разказвам подробно, само ще спомена, че това беше последното място на света, за което бих отделила от скромния си бюджет за път и пребиваване. Даде ми се възможност да участвам в обучение, свързано с опазването на околната среда и се възползвах. Кандидатствах, одобриха ме, пуснах си цялата внимателно пазена отпуска, заминах и се върнах. Посетих Вашингтон, Маями, Денвър и Сан Франциско за 21 дни, като всички разходи ми бяха поети от организаторите – Международният институт за образование (IIE).
За професионалните срещи и групата ни (от 20 българи) също няма да пиша. Ще разказвам за усещанията си от това пътуване и местата, които видях.

Нужно е да спомена още в началото, че този път допуснах няколко абсурдни грешки:
1. Взех си ютия. За да си гладя деловото облекло... :) Кой ти чете информация с какво разполагат хотелите!? Та от Бургас помъкнах 600-грамова ютия, която не ползвах нито веднъж.
2. Не си взех нито една книга, което направи полетите двойно по-дълги.
3. Най-голямата грешка обаче беше компютърът. Взех го, за да свалям снимки на него, понеже апаратът ми е с малка карта. Голяма грешка! Не защото тежи, само 1.200 кг е, а защото с него си донесох и българския свят – приятели по скайпа, пощите – лична и служебна, семейство. Не можах да се забравя напълно и да си изтрия идентификациите. Осъзнах го едва на 14-тия ден...

Не смятам за грешка, че не прочетох програмата в детайли и не търсих информация предварително за местата, които ще посетя. Навик ми е – обичам да се изненадвам. Пък и винаги мога да се върна. Светът е станал толкова малък...

Но да се върнем към багажа. Освен гореизброените неща, понесох със себе си всичките си предрасъдъци и настройки за САЩ. Няма друга страна към която да имам подобно отношение. Всички други места по света са ми в графа „да се види“, само САЩ ми беше в графа „не е задължително“. Защо? Ами и аз не знам. Бях решила, че американците са ниско интелигентни хора, студени и изкуствени, че освен огромни сгради, бесен авомобилен трафик друго не може да се види. За националните паркове знаех, че ми трябва доста време и пари, затова не съм ги мечтала особено. Виждах САЩ като страна на зли корпорации, които кроят планове да завземат света; на правителство с перфектна законодателна система и институции, държащи обществото в матрицата. Може и да е така, но не го усетих за малкото време там. Може би защото си пожелах този път да не попадам в „интересни“ ситуации и да срещам само много добри и свестни хора?

Часовата разлика просто ме размаза. Първите два дни вече бях решила, че от мен не става никакъв пътешественик, щом не мога да се справя с този малък дискомфорт. Всъщност, хич не беше малък. Нямах капчица енергия, имах и упорито напрежение в главата. След няколко дена нещата се пооправиха. Други навици също ме тормозиха в началото. Храната изобщо не ми хареса, но бързо се ориентирах към магазините и комбинирах по-здравословни и вкусни неща. Кафето не можах да го разбера. Огромни чаши с прозрачна леко кафеникава течност и недоловим вкус на кафе. Добре, че намерих вериги, в които правеха еспресо. С климатиците не свикнах до последно. Във всяка сграда, автобус, самолет, хотел имаше климатик, настроен на студено. От мекото време навън – директно във фризера. Още не мога да си обясня, как на хората там може да им е толкова топло без климатици?!

Програмата ни беше плътно заета със срещи от сутринта до към 17.00 ч. всеки ден. След това имах време за разходки и дишане на местен въздух. Време имах и рано сутрин, преди да започнат срещите ни. Излизах да си купя кафе, посядах на някоя пейка и се запознавах с разни хора. Всички много отзивчиви, мили и искрени. Най-често ги заговарях аз, ей така, заради естествения обмен. Измислях си десетки поводи, за да спра някой човек и да си побъбря с него, на моя развален английски. Никой не бързаше, всеки отделяше време за мен. Радваха ми се. Не знам как ми се е втълпило това, че в САЩ хората са толкова забързани, че нямат време да живеят. Изобщо не ги видях така нещата. Или пак е заради горното ми пожелание и съм попадала на по-свободни хора? Не знам.

Освен природата и огромните площи, друго не ме грабна. Големи сгради, хора като хора, някак семпло ми се стори. Не се усещаше някава обща култура и традиции, но това е разбираемо. Коренното население на САЩ до 16 век са били около 400 индиански племена, говорещи над 200 езика. Днес страната е смесеца от раси: 81% европейски произход, 13% афро-американци, 4% азиатци, и само 1 % индианци. Месец, след като се прибрах, вече бях забравила, че съм ходила. Не ми остана тръпка, страст и жажда за още, както беше с Италия например.

Консуматорството в САЩ е в изумяващи размери и то в епохата на изчезващите ресурси. До юли тази година Америка беше най-големият консуматор на енергия през последните 100 години, но Китай ги изпревари. Водопотреблението на българина на ден е около 92 литра, в САЩ е 680 литра на човек за същото време. По магазините ще намерите всичко, от което нямате нужда. Може да си тръгнете и с купища дрехи, почти за без пари. Но хората започват да се замислят за нещата. Стана ясно, че филмът на Ал Гор „Неудобната истина“ е повлиял на голяма част от американците. Тръгнала зелена мода, която сега преминава в зелено консуматорство, което си е пак консуматорство. Все пак е нещо.

Обама също бил зелено ориентиран и хората много го харесват, въпреки информацията, която получаваме от българските медии. От другата година в САЩ започва масово производство на електрически МПС-та и големи финансови стимули за гражданите, за да преминат на тях. През 70-те години е бил първият опит да се случи това, но петролните компании натиснали правителството и това не станало. Сега е друго положението. Петролът, газта и въглищата свършват, затова се преминава и на възобновяеми енергийни източници.

Добивът на дървесина в САЩ е главно от частните гори – 92% от материала идва от тях и само 8% идва от националните гори. Качеството и производителността на дървесина от частните гори е толкова голяма, че няма смисъл и сметка да се секат държавни гори. Собственикът на гората я пази от бракониери, грижи се за нея, като преди това е минал обучение за екологична и безопасна сеч, заедно с работници си.

Природозащитното им законодателство хич не е блестящо. Даже е изостанало и консервативно. От 1992 година има масово производство и продажби на ГМО продукти в страната, но до днес нямат никакъв регулиращ закон и скоро никой не вярва, че ще бъде приет. Даже производителите не са длъжни да пишат на етикетите какво съдържа продуктът. Та 95% от захарта на американския пазар е с ГМО. С картофите картината е била подобна, до момента в който Макдоналдс отказали да купуват ГМО картофи и фирмата производител се отказала от този продукт, защото известната верига била най-големият им клиент.

Протокола от Киото също няма да бъде разписан в близките години, понеже не отговаря на интересите им, но в някои щати са въвели по-стриктни мерки от самия протокол.

За сметка на това имат доста активно гражданско общество. Хората се чувстват важни и значими и си отстояват правата за чиста околна среда. Протестират за всичко и се водят дела срещу властите в несвяст. Част от делата се печелят и се поправя конкретната част от законодателството. Колкото повече протестни реакции вижда правителството, толкова повече се съобразява с тях.

Неправителствените организации разполагат с толкова много пари, че средствата мога да сравня само с отделни части на държавния ни бюджет. Имат ги от дарения, членство и донори предимно. Една от организациите, с които се срещнахме, сподели, че има само 1 млн. долара годишно от бюджета за лобизъм, което било крайно недостатъчно. Ъъъ?

За националните паркове нямам какво да кажа. Прелест и красота, ако имаш време да се откъснеш от тълпите туристи и да стъпиш върху пръст, а не върху бетонирани пътечки. Аз нямах това време. В България имаме много дива природа и се чудим как да я опазим дива. В САЩ имат много природа, но се чудят как да вкарат още туристи в защитените територии и как да управляват тези потоци от хора. За мен вторият вариант е неприемлив, но от друга страна, националните им паркове се ползват с толкова голяма обществена подкрепа, че никой не смее да си помсли за лични облаги, за сметка на природата. За пример: най-големият проблем на националните паркове бил, че много хора садяли незаконно марихуана в тях и рейнджърите постоянно трябвало да правят акции за унищожаване на реколтата. Като се сети човек за нашите проблеми в парковете, може да му се доплаче.

Тъжното е, че природата в България няма никаква обществена подкрепа. По-тъжното е, че според мен само това ще я спаси. Много се впечатлих от думите на един рейнджър от парка Голдън Гейт: „Парковете са толкова важни, че не могат и не трябва да се оставят само на професионалистите да се грижат за тях. Обществеността трябва да участва активно в тяхното управление.“ Подкрепям с две ръце.

Иначе човек може да се изгуби в САЩ. Във всички смисли.

Ето малко уикипедска информация:
Съединените американски щати

Петьо

2010-11-08T19:08:00.005+02:00

Отдавна искам да го споделя с вас. Често е спирачка в емоционалните ми залитания, нерядко е липсващият ми разум, моят таен дневник и най-близък приятел - Петьо.

Поглед към Дома (първа част)

Поглед към Дома (втора част)

Нека бъде Светлина...

2010-11-06T10:05:00.004+02:00

Искам да съм облак -
върховете да целувам,
урвите да галя,
между склонове да плувам.

Да се гмуркам в долината
и с гората да се сливам,
да загръщам тъмнината
и в реката да се вливам.

Искам да съм облак...

Златна Рила

2010-11-03T09:23:00.001+02:00

Поглед към Пирин

2010-11-02T20:34:00.004+02:00

Язовир Искър

2010-11-01T19:36:00.000+02:00

Скален манастир „Свети Никола”, Турция

2010-10-26T16:00:00.007+03:00

Манастирът е строен между 527 и 565 г.сл.Хр.
С една дума - впечатляващо! С няколко думи - трябва да се види!

Толкова. На пролет пак.

Визе, Турция

2010-10-25T15:58:00.002+03:00

Градът е разположен на 180 метра надморска височина в най-югоизточните склонове на
планината Странджа. Това е малка част от него.

Стара българска църква, възстановена и превърната в джамия през 2007-ма година. Преди това половината е била заровена до някъде и забравена от всички - и българи, и турци.

Следи от стари крепостни следи. Местното кале.

Къйкьой (Мидия), Турция

2010-10-23T15:54:00.002+03:00

Ходенето в Турция стана почти инцидентно.
С Недрет (на втората снимка в дясно) се запознахме на едно туристическо изложение в Бургас, преди няколко месеца. От малкото думи стана ясно, че имаме еднакви интереси и подобни хобита. Разменихме контакти и ето ме един ден в Турция. Посрещането беше типично по турски - толкова гостоприемно, та чак неудобно да му стане на човек. Целият ден беше отделен за нас. Чувствахме се като много важни гости.

Къйкьой е някогашното тракийско селище, носещо тогава името Салмидесос. Мястото е с богата история, която не ми е силната страна.
Диви плажове, девствени гори - това веднага грабва вниманието. И хората. Усмихнати, спокойни, безкрайно любезни, любопитни и внимателни. Няма никакви следи от стрес или дискомфорт. Всеки път се чудя как постигат това.

Втората ни спирка след Лозенград беше това уютно кафе, близо до един цигански квартал. Имах нужда да остана тук за по-дълго време, ама не беше удобно.

Снимка: Недрет Бензет

Реката, на която й забравих името.

Снимка: Недрет Бензет

Черно море.

Стари бежански къщи в града.

Малко рибарско пристанище. Хората тук се чудиха дали отровата, която сега тече по Дунава, ще стигне и до тях. Кой може да каже?

И продължихме.

Драматични небета

2010-10-18T17:45:00.004+03:00

Последен залез от изминалото лято...

За есенното свободно време

2010-10-18T12:10:00.004+03:00

Водопадът Полска Скакавица

2010-09-10T21:02:00.007+03:00

Повече информация за водопада и разни намерения: тук.

Ждрелото на река Ерма

2010-09-09T21:00:00.006+03:00

Много бях чувала за това място и отдавна се канех да го посетя.
Не само, че не бях очарована, но направо си бях разочарована. Някой някога е направил пътека, най-вероятно общината, която изобщо не се поддържа от години. То и без това не е добре измислена...
Вниманието ми не беше дръпнато от величествената природа и естествените форми на скалите, а от купищата боклуци - следи от развития туризъм тук.

Тъжна гледка... Ей в такива моменти позитивното ми отношение към хората бързо отлита.

Работя по безпристрастността си.

На гости

2010-09-08T20:53:00.010+03:00

Несъмнено едно от най-приятните ми изживявания от изминалото лято беше гостуването при Томи. Малко предистория.

Бях решила някой ден да намина през неговата махала, да видя новата му къщурка и изобщо какви ги е забъркал. Проведохме няколко телефонни разговора да проуча обстановката и момента, но нали съм много заета да се губя и намирам, посещението все се отлагаше.
Една сутрин се събудих в 5.00 сутринта, в студена палатка на Рила, и хукнах навън да повръщам. Беше ми много зле...
Дали е било вследствие на крайна преумора и недоспиване от седмици, или пък от предния ден, в който бях решила да ставам красива и единственото, което ми хрумна беше да направя тен? Ходих цял ден по планината без шапка и се прибрах с приличен слънчев удар, като за малко не се пребих от върха на една скала.
Та, сутринта... След като се освестих, седнах да посрещна изгрева с качулка на глава, за да предпазя крехките си уши от острия вятър. Казах си: „Край, имам нужда от почивка“. Ама нали бях в отпуска и не ми се прибираше, образът на Томи все повече излизаше в съзнанието ми - усмихнат и приканващ. Мдаа, отивам му на гости.
След два дни слязох от Рила и право към влака за Земен. Томи имаше гости – един симпатичен англичанин, 30-годишен учител по история, много свеж. После се оказа, че срещата ми с него хич не е била от случайните, защото няколко негови изречения направиха пътуването ми до САЩ къде къде по-приятно.
Пристигнах, посрещнаха ме и се започна: разговори, кафе, дълги разходки, къпане в една изоставена ракиджийница, ходене на някакъв местен мач, вечери на свещи, изобщо - радост. Имах възможност и да готвя. Толкова обичам да бъркам манджи!
Къщата – прелестна! Стара, но жива, с олющена избеляла зелена боя на прозорците, с говорещи дебели стари греди, с една причудлива тераса, от която се разкрива умоспираща гледка. И голям двор за излежаване, за пускане на хвърчила и тичане. Влюбих се в мястото от пръв поглед.

Имах чувстото, че съм седмици там, а бяха минали само няколко дена. Трябваше да тръгвам. Сутринта на заминаването миришеше на първа есен. Слънцето се беше променило.

Томи ме изпрати заедно с една дъга. От трудните тръгвания...
После няколко влака, една нощувка до Балкана и отново в Бургас.

Рила!

2010-09-06T20:21:00.001+03:00

2010-09-03T12:43:00.002+03:00

Мили хора, скоро ще поправя блога. Ще го върна както беше, че ми е грозно, не е мое. Просто ме няма, скитам се. Явно понякога имаме нужда да се парфюмираме, да се пудрим, да се гарнираме с пикантни подправки...
Суета.

На море

2010-08-21T16:02:00.000+03:00

Централен Балкан

2010-08-21T14:49:00.003+03:00

Котка

2010-08-16T15:59:00.001+03:00

Почистване на седемте езера

2010-08-03T08:08:00.002+03:00

снимка www.forthenature.org

Здравейте приятели, паяци и пеперуди,

Ако сте още по бермуди,
може ей това да ви разбуди:
ЧИСТЕНЕ на ЕЗЕРАТА
ще организира За Земята!
С моливче някъде си отбележете:
че между 24ти и 29ти АВГУСТ ще превземем езерата
и скалите и
сметищата
в района на хижа Седемте езера в Рила.

В по-не-стихотворен стил:
Палатки ща са нужни, спални чували, шалтета, канчета, фенерче/челник, топли дрехи. Без записване, директно можете да се представите на старата хижа на 24ти, и да се влеете в почистващата вълна (но все пак ще се радваме ако изпратите е-маил за потвръждение на zazemiata@gmail.com). Храната (вегетарианска) ще бъде осигурена срещу скромна такса участие, която да покрие разходите по организацията.

Програма
Качване — 24-ти август, слизане — 29-ти август.
Лагерът ще бъде разположен (не)посредствено зад старата хижа. Очаквайте няколко вечерни презентации на тема глобализация, развитие, трети страни, ограничаване на безразборния икономически растеж, като храна за интелектуално развитие по време на лагера. И атракцията на вечерта: музикален оркестър Кошмар и лудите му импровизиращи фенове.

За подробности (без записване):
Филка Секулова 0885 849 111
Десислава Стоянова 0888 714 688
Ваня Бонева 0882 966 334

Как да стигнем?
от гр. Самоков, през хижа Вада,
или от гр. Дупница, Сапарева Баня, през хижа Пионерска.
Информирайте се внимателно за маршрута за хижата и ако не сте ходили, се свържете с нас, за да организираме водачи. Имайте предвид, че надморската височина е над 2000 метра и през нощта става студено.

Защо на езерата седем Рилски?
Предимно понеже за повече от 10 години кампании за почистване в дълбочина, За Земята не е правила голямо почистване около старата хижа (Седемте езера), а има данни за наличие на стари сметища (в момента прикрити) с размер надгабаритен. В същото време съществуването на незаконен лифт, които бълва хиляди души на ден в района е предпоставка за силното му замърсяване. Трето, За Земята е част от кампанията за опазване на Седемте рилски езера на Граждани за Рила и организирането на лагер за почистване в района ще има символична стойност.

Езерата са емблематичен пример за екологичен конфликт, силно замърсяване и антропогенно въздействие в планинска територия за последните години. Заинтересованите страни са много:
държавата, местната власт, инвеститори в ски курорти, Бяло братство, посетителите на планината и хората, защитаващи дивата природа...

Ситуацията в циркуса не е цъфтяща: езерата се заблатяват, пътеките ерозират, водите се замърсяват. Въпреки ежегодните почиствания на Общество Бяло Братство, в циркуса остават отпадъци, породени от огромния поток посетители.

Новопостроеният лифт?
Организациите няма да използват новопостроения лифт между хижа Пионерска и хижа Рилски езера нито за извозване на отпадъци, нито за извозване на участниците в почистването. Първо, според нас лифт в района не е нужен, районът е достатъчно урбанизиран и наличието на лесен достъп превръща планината в пазарна стока за бърза, незабавна и неосъзната консумация, тип Макдоналдс. Второ, построеният лифт е незаконен. Трето, законен или не, лифтът представлява заплаха за крехките еко-системи в района, както става ясно от последиците. Нашата позиция е, че лифтът трябва да бъде спрян от действие и демонтиран. С голямо удоволствие бихме организирали екологичен лагер за демонтирането му.

За повече информация относно проблемите с Рила посетете: www.forthenature.org

Поздрав :)

2010-07-31T21:11:00.001+03:00

!!!

2010-07-31T21:07:00.000+03:00

2010-07-31T18:45:00.001+03:00