Калово - едно от умиращите села в
Странджа. За зимата тук ще останат само 9 души, познавам ги всичките. Няма
хора, затова и няма училище, магазин, кръчма, няма нищо освен една автобусна
спирка, в центъра на която прилежно е поставена маса, покрита в мушама. Това е
мястото за срещи, за събрания и за раздумка, а автобус минава два пъти в
седмицата. Пътят до селото е в плачевно състояние и няма изгледи да го оправят,
а къщите са в различна степен на разруха.
Много обичах да идвам тук, точно заради
липсата на шум и хора. Сега обаче ми е мъчно, защото това е моето село, в което след
15 години сигурно никой няма да живее. През 1830 година тук са живели 621 души, занимавали се основно със земеделие
и животновъдство, през 2011 са 33, всички
пенсионери. Животни почти никой не гледа защото работата по тях е много, а силите са малко.
Чудно място в сърцето на Природен
парк Странджа с многобройни вековни дървета и скрити из гората долмени, стари параклиси
и легенди за змейове, хайдути и вълшебства. Природата е толкова дива, че вечер
като всички легнат, чакалите влизат в самото село. Единственият път за реката
беше отнесен миналата година от тежко наводнение и така спря достъпа до нея, за добро или зло. Поне
златотърсачите няма да могат да продължават с обезобразяването на реката. Никой
няма да оправи пътя повече, понеже няма нищо стратегическо по него.
Отново дойдохме за малко, за няколко
дни, събрахме орехи и ябълки, изтупахме чергите и хванахме гората. Този път
обаче си тръгваме с натежали сърца (меко казано) и с едно чувство близко до безнадеждност.
Затварям очи и ясно чувам глъч от
миналото, детски смях по поляните, тъпани и гайди на площада и звънчета от
стадата. Дали някога пак?
