На третия ден вече бяхме
аклиматизирани и готови да излезем извън града, за да обиколим няколко
манастира в района. Вълнувах се, най-накрая щяхме да се движим.
Понеже транспортът тук е много
скъп е добре да се подели с други хора, които се интересуват от същите места.
Няма коли под наем, заради силната асоциация на таксиметровите шофьори, които
не допускат подобна услуга в района. И да имаше, ние нямахме пари за такива
лиготии. Междуградският транспорт е нередовен, един два пъти в седмицата, което
не ни устройваше. В почти всички офиси на трекинг компаниите в града обаче, има
списъци с дестинации и хора, които търсят споделено пътуване и предполагам, че по
време на туристическия сезон е много лесно да се намери компания.
Нашите спътници ги намирахме
случайно и нито веднъж не се възползвахме от списъците за споделено пътуване.
Собственичката на къщата за гости и нейният син бяха изключително организирани
и адекватни и когато нямаше с кого да поделим пътуване ни намираха веднага.
Уреждаха и големи отстъпки за транспорта. Те се погрижиха и за издаването на
всички необходими разрешителни, които ни трябваха за да пътуваме в различните
райони.
На вечеря се запознахме с непалец
и бразилка, които се оказаха много интересни същества. Разбрахме се да пътуваме заедно на следващия
ден, а после прекарахме още няколко дни заедно. Толкова си паснахме като
светоглед, че общуването ни се лееше леко и естествено като песен. Не помня от
кога не съм се смяла толкова много.
Манастирът Тикси (Thikse)
Първата гледка към манастира
направо ми спря дъха! Такова съвършенство… Платихме символичен вход и влязохме
в свещената обител, бавно и с внимание. Разполагахме с колкото си време искаме,
за да се потопим изцяло в атмосферата. Озовавахме се по средата на сутрешната
церемония и аз бях в пълен екстаз. Не съм се и надявала да преживея нещо
подобно, камо ли да чуя тибетски рог на живо в будистки манастир. Беше велико!
Освен нас имаше и други туристи, седнали
на земята в края на залата за церемонии, които бяха извадили камери и телефони
и снимаха всичко. В повечето други манастири,
снимането вътре е строго забранено.
С интерес наблюдавах малките послушници,
деца между 6 и 8 години, които едва се сдържаха да не прихнат в буен смях.
Използваха всеки момент в който не са наблюдавани от възрастните монаси да се
побутват и да си шушукат нещо. Виждаше се как им коства неимоверни усилия да
останат сериозни, но не им се получаваше. Стана ми много мило :)
Манастирът Тикси е създаден през 1433 г. Архитектурата му е много подобна на
двореца в Лхаса (Тибет), затова е известен като малката Потала. Това е
най-посещаваният манастир в Ладак.
Тук видях и жени монаси, не знам как се
казват, облечени също като мъжете и с късо остригани коси. Оказа се, че към този
манастир има 26 монахини, но мисля, че обитават отделни от мъжете сгради. Исторически,
монахини има в Ладак от над 500 години, като през годините са намалявали, почти
до изчезване. Днес са си направили асоциация, подкрепена от Далай Лама и броят
им отново започва да се увеличава. В момента в целия Ладак са около
1200. Една от причините жените да искат да се посветят на служене е достъпът до
знания. Обучават ги на всичко, езици, география, биология, математика, всичко.
Специално обучение преминават и за местната медицина „амчи“, за да могат да
помагат на хората.
По време на цялото ни пътуване, силно
впечатление ми направи, че много от монасите с които разговарях говореха много добър английски, а някои дори знаеха къде се намира България.
 |
| Снимка: Петър Паунчев |
 |
| Във всички молитвени търкала всъщност има навити на руло мантри, изписани върху кора от дърво, хартия или кожа. Винаги се завъртат по посока на часовника и въртейки се молитвите се разнасят из Вселената и помагат на цялото човечество да постигне просветление. |
 |
| Завършена пясъчна мандала. |
 |
| Снимка: Петър Паунчев |
 |
| Снимка: Петър Паунчев |
 |
| Снимка: Петър Паунчев |
Манастирът Хемис (Hemis)
Без изобщо да се замислям мога да
кажа, че Хемис, заедно с Ламаюру са ми най-любимите в Ладак. Не толкова
атрактивни като Тикси, но пък бяха с толкова хармонична енергия, че можех да
остана поне година в тях. Снимането вътре беше абсолютно забранено и не мога да
покажа невероятните стенописи и сребърните статуи със скъпоценни камъни.
Манастирът
Хемис е съществувал преди 11-ти век, в този си вид е от 17-ти век. В него служат близо 500 монаха. Историята му е дълга и
впечатляваща, свързана с известния йогин Наропа, създател на Шестте йоги, чрез
които друг известен йогин и магьосник Миларепа постига реализация.
Манастирът е седалището на Друкпа, основна
линия в Тибетския будизъм и тук се администрират всички манастири в Ладак. Това
е и мястото където се обучават всички лами.
 |
| Снимка: Петър Паунчев |
 |
Нашите таксита изглеждаха така. Снимка: Петър Паунчев
|
Манастирът Шей (Shey)
Селцето Шей е може би
най-зеленото място, което видяхме в Ладак. Влажната зона, която е причина за
изобилната зеленина е превърната в защитена местност и приютява разнообразен
живот. В миналото Шей е било лятната столица на Ладак.
Манастирът не
ме грабна особено, може би защото вече бях много изморена.
 |
Снимка: Петър Паунчев
|
 |
Снимка: Петър Паунчев
|
