30 декември 2011
09 декември 2011
Как се боледува най-добре от Мария Донева
О, колко съм болен, о, колко съм жален!
О, как ми е нужно да бъда погален,
да бъда похвален, да бъда поглезен
с кафе и с целувка по топлия глезен!
Защото когато човек боледува,
е важно, че друг там човек съществува,
и своето болно любимо прегръща.
И със портокали и мляко се връща,
със дрехи студени и с дъх на снежинки,
и готви, и прави дори палачинки,
и е търпелив. И обича със тебе,
дори ако ти си ревлив като бебе,
а той те понася, защото те носи
в сърцето си. И ти задава въпроси,
а после те слуша, със теб разговаря.
Когато заспиш, той вратата затваря,
но толкова тихичко, толкова леко,
че теб ти се иска да викнеш – човеко,
върни се, че искам да си те прегърна!
И утре за всичко това ще ти върна!
И аз ще те глезя, и ще те завивам…
Но утре. Защото в момента заспивам,
и вече съм другаде, вече кротувам,
и ти обещавам, че ще те сънувам.
И тихо заспиваш, щастлив и доволен,
пък даже и да си за мъничко болен.
Блогът на Мария тук.
О, как ми е нужно да бъда погален,
да бъда похвален, да бъда поглезен
с кафе и с целувка по топлия глезен!
Защото когато човек боледува,
е важно, че друг там човек съществува,
и своето болно любимо прегръща.
И със портокали и мляко се връща,
със дрехи студени и с дъх на снежинки,
и готви, и прави дори палачинки,
и е търпелив. И обича със тебе,
дори ако ти си ревлив като бебе,
а той те понася, защото те носи
в сърцето си. И ти задава въпроси,
а после те слуша, със теб разговаря.
Когато заспиш, той вратата затваря,
но толкова тихичко, толкова леко,
че теб ти се иска да викнеш – човеко,
върни се, че искам да си те прегърна!
И утре за всичко това ще ти върна!
И аз ще те глезя, и ще те завивам…
Но утре. Защото в момента заспивам,
и вече съм другаде, вече кротувам,
и ти обещавам, че ще те сънувам.
И тихо заспиваш, щастлив и доволен,
пък даже и да си за мъничко болен.
Блогът на Мария тук.
22 ноември 2011
18 ноември 2011
02 ноември 2011
15 октомври 2011
Природозащитна бригада Атанасовско езеро 2011
Още в края на 80-те години тук са започнали първите природозащитни дейности на Българско дружество за защита на птиците – строеж на изкуствени острови за гнездене на птици, маркиране границите на резервата и др., които продължават и до днес.Тук, на “Точката”, са започнали своя път най-добрите орнитолози на България, следейки мигриращите ята на щъркели, пеликани и грабливи птици от 1978 г. насам. Когато преди повече от 33 години на поляната пред "Кочинката" се е заформил малък лагер от 2 палатки и място за огън, никой не можел да предположи, че до 2011-та година хиляди млади хора ще са минали през това място и ще са усетили магията на Атанасовско езеро.
14 октомври 2011
20 септември 2011
Изтривам следите ти от къщи една по една. Първо изхвърлям старите различни чорапи, които забрави в гардероба. После двете вилици, с дървените дръжки, с които се хранехме в последните месеци, докато пътувахме от град на град. Да, хвърлям ги. Изтърквам от пода очертанията от купичката на нашето куче. Кучето, което ни събра. С гъбичка измивам отпечатъците ти, които остави по стените, докато майстореше по твоя си начин. Почиствам и банята основно. Да изкъртя ли контактите, които поправи? А простора? А другите неща? Май не мога да изхвърля керамичната подложка за нашето пиене на кафе. И картата на света, която ми подари когато дойде...
Чудя се дали и ти правиш същото в другата ни къща. Дали палиш дървената ламперия, която лакирах преди месец? Чупиш ли хладилника, който поправих? Накъсваш ли в момента копринения шал, който намерихме заедно? Изхвърляш ли шарената черга, която направихме на параван? Знам, че не можеш да изхвърлиш картината, която нарисувах. И с цветята няма да се сбогуваш. И косата ти скоро няма да порасне, за да ме забравиш по-бързо. А белега с татуировка ли ще го прикриеш?
Май не можем да си изтрием следите. А? Прекалено много неща сътворихме заедно. Прекалено много любов вложихме във всяко кътче, до което се докоснахме. И всичките врати, които си отворихме един за друг... Смехът ни още кънти по местата, през които минахме. И сълзите са си още там. Затова по-добре да не се опитваме. Да си кажем „Благодаря!“ и „Светъл път!“.
И знам, че пак ще се видим, не по-рано от петнадесет години. Случайно, разбира се. Може би в твоята страна? Ще е ранна есен и ще е валяло. Светлините на жълтите лампи ще се отразяват в мокрия асфалт. До нас – някакъв каменен мост. Аз ще бъда с пусната коса, а ти ще си в яке с високо вдигната яка. Ще е хладно, но меко. Ще се спрем и ще се гледаме отдалече, за да сме сигурни, че се разпознаваме правилно. После ще заплачем. Дълго и искрено. Няма да се прегръщаме. Ще отидем в близкия ресторант, за да пием червено вино до сутринта. Ще ядем киш и ще си разказваме животите. И ще бъдем щастливи. После ще седнем в първото отворено кафене. Ще пием кафе с мляко и ще мълчим. Ти ще гледаш през прозореца, аз ще си гледам в чашата. Накрая ще си вдигнем яките, ще затегнем шаловете и ще си кажем „Благодаря!“ и „Светъл път!“.
Чудя се дали и ти правиш същото в другата ни къща. Дали палиш дървената ламперия, която лакирах преди месец? Чупиш ли хладилника, който поправих? Накъсваш ли в момента копринения шал, който намерихме заедно? Изхвърляш ли шарената черга, която направихме на параван? Знам, че не можеш да изхвърлиш картината, която нарисувах. И с цветята няма да се сбогуваш. И косата ти скоро няма да порасне, за да ме забравиш по-бързо. А белега с татуировка ли ще го прикриеш?
Май не можем да си изтрием следите. А? Прекалено много неща сътворихме заедно. Прекалено много любов вложихме във всяко кътче, до което се докоснахме. И всичките врати, които си отворихме един за друг... Смехът ни още кънти по местата, през които минахме. И сълзите са си още там. Затова по-добре да не се опитваме. Да си кажем „Благодаря!“ и „Светъл път!“.
И знам, че пак ще се видим, не по-рано от петнадесет години. Случайно, разбира се. Може би в твоята страна? Ще е ранна есен и ще е валяло. Светлините на жълтите лампи ще се отразяват в мокрия асфалт. До нас – някакъв каменен мост. Аз ще бъда с пусната коса, а ти ще си в яке с високо вдигната яка. Ще е хладно, но меко. Ще се спрем и ще се гледаме отдалече, за да сме сигурни, че се разпознаваме правилно. После ще заплачем. Дълго и искрено. Няма да се прегръщаме. Ще отидем в близкия ресторант, за да пием червено вино до сутринта. Ще ядем киш и ще си разказваме животите. И ще бъдем щастливи. После ще седнем в първото отворено кафене. Ще пием кафе с мляко и ще мълчим. Ти ще гледаш през прозореца, аз ще си гледам в чашата. Накрая ще си вдигнем яките, ще затегнем шаловете и ще си кажем „Благодаря!“ и „Светъл път!“.
08 май 2011
22 април 2011
10 април 2011
28 март 2011
22 март 2011
"Иглумания 2011"
Рила си е Рила, а хижарите са едни от най-свестните, които съм срещала някога. Все усмихнати, спокойни...
Абонамент за:
Публикации (Atom)