Национален парк Скалистите планини

Това беше най-очакваното от мен място и най-голямото ми разочарование.

От дете мечтая да видя Скалистите планини. Още от 8-9 годишна възраст, когато за първи път прочетох „Синовете на Великата мечка“. Е, видях ги, но само ги видях. После дълго анализирах случилото се, за да намеря за себе си някакво успокоително обяснение.

Връщам се в началото. По програма имахме посещение на национален парк Скалистите планини за целия ден, като в указанията пишеше, да сме в топли дрехи и удобни обувки. Във въпросния ден се събудих доста развълнувана. Минах през банята, облякох се бавно и завързах връзките на туристическите си обувки с особено внимание. Направих всичко това като свещенодействие, защото след няколко часа щеше да се сбъдне една от най-големите ми мечти. Трябваше да съм готова и хармонизирана за дългия планински преход.

Качихме се на един автобус и тръгнахме. Пътуването до парка ни отне около 3 часа. Спряхме до посетителския център и очаквах, че оттук ще тръгнем на някакъв преход в планината. Нищо подобно. Отново се качихме в автобуса и след малко спряхме за по снимка на нещо като паркинг. После пак така. Спирахме на различни места, за по 5-10 минути. В началото си мислех, че нещо не съм разбрала, кога точно ще е преходът. После се оказа, че такъв няма да има. Ще има само бързи спирки, колкото да си направиш снимка на фона на планината и да кажеш, че си бил на Скалистите планини. Наистина ми трябваше повече време, за да проумея какво точно се случва. И проумях. Не мога да ви опиша огромното си разочарование...

Предния ден пак бяхме в района на същата планина, но в по-ниската част и отново със стриктен часови график. Не успях да се отдам изцяло на усещанията тогава, понеже чаках следващия ден, който щеше да бъде истинската ми среща с планината. Иначе смело проповядвам сред приятелите си за "тук и сега" :)

Много мислих по въпроса, защо се получи така. Та нали ми беше мечта? После си спомних, какво съм казвала винаги за Скалистите планини: „Стига ми само да ги погледна, да усетя въздуха им, даже да не се качвам и скитам по тях. Това ще ми стига.“ Точно така и стана. Естествено, не съм го мислила наистина. Казвала съм го от една престорена скромност, в която няма нищо искрено, от възпитание, традиции ако щете. Да се правим на скромни и сякаш не искаме всичко, изцяло и много, защото е нахално някак. Но както си го поръчаме, така ще и дойде. Така, че мили хора, мечтайте смело. Смело и в подробности, за да се сбъдват мечтите ви както ги искате. Тук няма място за скромност. Каквото поискате, това ще ви се даде.

После си спомних какво казвам винаги за другата си голяма мечта – Тибетското плато и Хималаите изобщо. „Като видя Тибет, след това мога спокойно да умра“. Представяте ли си каква заявка съм дала на Вселената? И може би не ми е време за умиране, затова все се разминавам с това пътуване. След като осъзнах какво съм пуснала за материализиране, веднага започнах да коригирам поръчаното.

Националният парк Скалисти планини се намира в северната част на щата Колорадо, в района на Скалистите планини и покрива площ от 1076 кв.км. Той е най-високо разположеният национален парк в САЩ. Тук има 60 планински върха с височина над 3 700 метра.

Има също планински пътеки с обща дължина 578 км, 150 езера и 720 км в ручеи и потоци.

Понеже са избили всичките им естествени хищници, сега в парка има свръхпопулация на елени.

Магистралата е проходима само за два-три месеца в годината. На места минава на 3 750 метра надморска височина.

Денвър, Колорадо

Денвър е столицата на щата Колорадо. Наречен е „Градът на една миля“, защото надморската му височина е точно 1609 м., което е една миля. Централната част на Денвър се намира на 24 км. източно от полите на Скалистите планини. Местоположението на града, в близост до богатите на минерали планини е привлякло в региона много минни и енергийни компании. В началото на века е имало усилен добив на злато и сребро. Денвър е основан през 1858 година като миньорско поселище, в пика на "златната треска".

Тук се чувствах като у дома си. Нямаше нищо особено, но планината си е планина. По лицата на хората имаше вятър, бяха по-одухотворени и стабилни. Само това беше мястото, където ми се щеше да се задържа за повече време. Въпреки, че е голям град, тук липсваше типичната атмосфера на стрес и напрежение във въздуха. Хората бяха други.

Една сутрин излязох да си търся хубаво кафе. На един ъгъл стояха двама тъмнокожи мъже и ме гледаха с неприкрит интерес. Чудеха се, защо се въртя и оглеждам толкова объркано. Единият беше поне два метра висок, с широки плещи и добре поддържано тяло. Облечен в спортно-делови костюм, но някак си го беше съчетал с масивни ланци и едър златен часовник. Другият мъж беше също толкова висок, но слаб и не толкова набиващ се на очи. Първият ме заговори усмихнат, предлагайки услугите си. Личеше си, че ми се радват искрено. В техните очи сигурно съм изглеждала много невинно: някакво неориентирано момиченце, сънено, с разхвърляни на всички посоки къдрици. Заговорихме се. От дума на дума стана ясно, че са от Африка, но от години живеят тук и развиват бизнес. Не питах какъв. Разказах за нашата прекрасна страна, разказах за себе си и какво правя тук. Разговорът течеше много искрено и сърдечно, но един час отлетя на улицата ей така. Трябваше да тръгвам. Мъжете ме поканиха на среща вечерта, като казаха, че ще ме вземат от хотела. По-едрият си остави визитката и каза да се обадя като се прибера, ако имам желание да се видим отново вечерта. Прегърнахме се и тръгнах.

Следобяд се прибрах много изморена от цял ден обикаляне по програмата, но не бях забравила поканата за среща. Извадих визитката и едва тогава видях, че човекът е собственик на самолетна компания. И ме достраша. Някак си започна да ми изглежда опасна тази вечеря и дълго мислих, дали да се обадя, или не. Накрая си казах, че от „приключения“ нямам нужда и не звъннах, въпреки, че вътрешният ми глас каза, че всичко ще е наред. Можеше да имам прекрасна вечер, но можеше и да нямам. Знам колко съм наивна, лекувам се.

Високите сгради тук бяха сравнително малко.

Много особена светлина. Дали от надморската височина, или заради отраженията в стъклените прозорци на сградите, не знам.

По улиците - изрисувани пиана. Сядаш и си свириш. Имаше прекрасни музиканти, в лицето на случайни минувачи, прибиращи се от работа.

Както и в другите градове на САЩ, така и тук - нашествие на този вид катерици.

Най-интересната част за мен беше този огромен магазин за планинска екипировка. На снимката се вижда една четвърт от него. Успях да го разгледам като хората на две части.

И понеже няма почти никакво движение, спокойно човек може да застане по средата на улицата и да снима.