Лятото си тръгва преди да е дошло

Излизам рано сутринта от къщи и по лицето и раменете ми пролазва морски вятър с особената миризма на хлад. Спирам, затварям очи и вдишвам дълбоко. Да, онази особена миризма, която идва винаги в началото на юли и носи вест за промяна. Сигурна съм, че като отворя очи и се огледам около себе си ще видя първите окапали листа. Отварям очи и да, там са, листата на липата са се натрупали на купчинки по краищата на бордюра, в мъртъв цвят. Най-любим годишен момент! Няма го в календарите, не е обозначен като другите особени дни, горещниците например, изобщо – няма го. Като че ли времето се пречупва тогава, слънцето решава да слезе малко по-ниско, а въздухът променя състава си, примесен с хладната свежест на усещането за край на нещо. Винаги в началото на юли.

И докато за хората лятото и неговите радости тепърва започват, аз посрещам нещо друго, което няма име (не съм го кръстила) и още преди да е започнало лятото за мен вече е към края си, отново плашещо кратко и напълно недостатъчно.  

В следващите месеци наблюдавам окапалите листа и ревностно следя дали купчините се увеличават, а някъде дълбоко в мен лежи усещането за неизпълнено обещание за дълго и безгрижно лято.