Маргото беше стройна жена, над 50-те, с аристократична осанка и маниери, винаги облечена стилно и с артистични бижута. Излъчваше знания, увереност, радост от живота и едно особено благородство. Винаги когато ходех в Хеликона я търсех. Дългите ни разговори започваха с някоя книга и свършваха с вселенските тайни или биваха прекъсвани от шефката й, която я търсеше. Не бяхме приятелки, познавахме се от книжарницата и се виждахме само там.
Срещите ми с нея бяха толкова дълбоки и смислени, че правеха целия ми ден важен и оползотворен. Тръгвах си щастлива и благодарна за споделения нов свят, чувствах се по-богата. Искрено се възхищавах на тази жена!
Веднъж ми хрумна, да купя нещо в неин стил и да го й изпратя анонимно. Като жест на благодарност и дълбоко уважение. Нямаше нужда да знае от кой е, просто да се почувства важна и ценена от клиентите, защото със сигурност не съм била очарована само аз. Но ежедневието ме завъртя и така и не го направих. Днес, утре, на следващата заплата…
Отдавна не бях минавала през Хеликона. Вчера наминах да си поприказвам с нея. Не беше там. Питах жената на касата. Тя ме изгледа дълго и тревожно. След като трудно преглътна ми каза, че Марго е починала. Онемях…
Първата ми емоция беше дълбока тъга. Втората – благодарност, че съм имала честта да се докосна до малка част от вселената на тази жена. Третата ми емоция беше яд към себе си, че не направих онзи жест с подаръка, когато имах възможност. Сега вече няма значение.
За в бъдеще ще се старая никога повече да не отлагам такива импулси. За да знам, че съм дала и направила най-доброто от себе си. Тогава сбогуването е пълно и даже позитивно по някакъв начин.
Днес съм благодарна за всеки миг прекаран с нея… Почивай в мир, Марго!
Няма коментари:
Публикуване на коментар