Преход по долината Марка – първа част

Нямахме програма за Ладак и на място решавахме какво и къде ще правим. Единственото сигурно за мен беше, че ще направя трекинг в планината, с Петьо или без него. Долината Марка (Markha Valley) си дойде сама като маршрут и за двама ни беше идеален вариант.

Проучихме детайлите за трекинга, защото не носихме спални чували и палатки и трябваше да сме подготвени за условията в по-високите части. Местни хора ни увериха, че не ни трябва водач за този маршрут защото е идеално маркиран. По-късно, когато бяхме вече на терен, не видяхме нито една маркировка, но наистина човек много трудно би се загубил, понеже се върви основно по долините на две реки. Сигурен ориентир бяха конските изпражнения, които ни показваха верния път до края.

По долината няма пътища за превозни моторни средства, няма прекаран ток (в повечето села има генератори заради туристите) и няма обхват. Само в едно от селата има сателитен телефон.  В края на септември все още има отворени къщи за гости, въпреки затворените „чайни“ по пътя. Другите туристи по пътеките бяха сравнително малко за разлика от август, когато според местните е пълно с хора.

Преходът ни изглеждаше така. Нивото на трудност е 3 от 5. На два пъти го почувствах като 6.

Маршрутът се движи изцяло в национален парк Хемис, известен с голямата си популация на снежни леопарди, които ние нямахме щастието да видим. Хемис е и най-големият национален парк в Индия с внушителните 4400 km2.

Цените за нощувки в къщите за гости са фиксирани за всички села (в български пари 30 лв.) и включват закуска, вечеря и малък сух пакет за прехода на следващия ден. Само в палатковите лагери цената беше по-висока, не разбрахме защо.
     

Рядката за Ладак зеленина ни напълни очите, но беше само тук в такива размери. Близо сме до Чилинг (Chilling) 3195 м.н.в.

Една от общо петте къщи в село през което минаваме.

Село Скиу (Skiu) - 3 366 м.н.в. Скоро тук е течала река от кал, с дебелина поне метър, която е засипала половината от тази къща. Под дебел слой засъхнала кал бяха и ступа, молитвеното колело на селото и улиците. Снимка: Петър Паунчев

Тази жена ни причака отдалече, за да ни покани на сок от кайсии и да ни каже в коя къща за гости трябва да нощуваме. Умен начин да се разпределят туристите, така че да няма по-предпочитани и съответно празни къщи. Снимка: Петър Паунчев

А тази гледка е една от онези, които не мога да забравя. Жената на снимката, която се оказа и нашата домакинка, вървеше след магаретата и плетеше на две куки в движение, като много рядко си поглеждаше плетката. По едно време ритна едното магаре да върви по бързо, а то не се забави и секунда и отвърна на ритника с пъргав къч. Явно редовно го упражняват това взаимодействие, съдейки по обиграността на движенията. Снимка: Петър Паунчев

Молитвена стена "мани". Една от многото, които ще видим по пътя. Изграждат се на свещени места и за местните духове и винаги се заобикалят по посока часовниковата стрелка. Варират от няколко метра до километър, с височина от метър до два. Вътре има пръст, пясък и камъни, а отвън се поставят молитвени камъни с издялани мантри на тях.

Друг символ на изключителната вяра в местните духове са тези ступи.

Свещено място за местните. И почти всички други места по-надолу в снимките.

Вода си наливахме от реката, като за пречистване ползвахме филтриращи бутилки. Много добра инвестиция бяха тези бутилки и нямахме нито веднъж стомашни неразположения.

Някъде по пътя се запознахме с Бали (в дясно) сикх, красив като индийски бог, и Брандън от Нова Зеландия. Много ни допаднаха като компания и прекарахме вечерта заедно, разказвайки си истории от живота. 

Чудна дъга ни превеждаше по местата в този ден. Случихме на страхотно време. Само в един от дните на трекинга имаше лек ръмеж, но ние много му се радвахме, защото това беше денят с най-дългия преход - 21 км. Силното слънце на тази надморска височина щеше да ни изцеди силите.

Чайна по долината. Тук човек може да пие чай, кафе, сок, вода и да си вземе барчета за път.

Тази арка пречиства от лоши сили преминаващите под нея, за да влязат в населеното място чисти.

Дълга мани стена.

Селце по пътя. Нереални места, наистина.

Село Марка (Markha) 3 760 м.н.в. Сравнително по-голямо и живо от останалите. Отсядаме буквално в първата къща и попадаме на прелестно семейство с щастливи деца.

Манастирът Тaча (Tacha Gompa). Снимката не е уловила денивелацията. Внушително обитание!

Снимка: Петър Паунчев

Снимка: Петър Паунчев

За този ден избираме да нощуваме в една от четирите къщи на селото Умлунг (Umlung) 3 860 м.н.в. Щяхме да наваксаме пътя на следващия ден, а до тогава имахме нужда от силна храна и много чай.

Докато Петьо си почиваше правих компания на стопанина, който приготвяше вечеря. Отказа помощ, а аз се чудих накъде да гледам, за да не виждам продуктите как се приготвят направо на пода. Отвън се смрачаваше и на върха на един чукар застана строен силует на голямо чифтокопитно с рога. Беше толкова далече и толкова на високо, че трябваше да си представям какво е - местният вид козирог. Вечеряхме момо, нещо като пелмени пълнени със зеленчуци. Беше много вкусно и приятно. Мъжът включи генератора за два часа, за да заредим батериите на камерите. Към 20.30 поиска да си ляга защото, както всеки ден, става по тъмно и работи на полето и с животните до вечерта. Бях забравила колко труд трябва за всеки стрък пшеница и за всеки литър мляко. Особено на такива сурови места. Всички местни, които срещнахме по Марка бяха жилави и справедливи като местата на които живееха и будеха у нас дълбоко уважение.