Стоя на неизвестен плаж, далеч извън града, оставила съм на вятъра и морето да прочистят ума и тялото ми. В далечината виждам човешка фигура бавно да се приближава към мен. Докато се движи силуетът се оформя и започвам да различавам женски очертания на жена около 40-те. Запътила се е към мен. Докато наближава си мисля с какво тя си мисли, че мога да й помогна. Изражението й е сериозно и съсредоточено в мен, може би и леко напрегнато.
Поздравявам първа.
- Всичко наред ли е с Вас? – ме пита жената, все така напрегната.
Аз се изненадвам искрено и отговарям: - Да, защо?
- Ами изглеждате много нещастна, тук, сама на този безлюден плаж. Кажете ми с какво мога да помогна? Няма неразрешими проблеми, наистина!
Уверявам я, че всичко е наред и съм имала нужда да остана сама край морето и да се насладя на последните слънчеви дни. Тя вижда, че се усмихвам докато обяснявам нуждите си и се отпуска. Благодаря й и я отпращам с хубави пожелания.
От диалога разбрах, че изглеждам като самоубийца, но не това ме шокира толкова. Шокирах се от собствената си изненада (може би и леко раздразнение) от протегнатата ръка на непозната, на един забутан плаж и от това, че съм забравила за тези най-елементарни човешки ценности, с които съм възпитана и израстнала. Чудя се още колко други съм забравила...