31 декември 2018

31.12.2018


Събудих се с особено облекчение защото е последният ден на тази година и като всички наивници вярвам, че от утре битието ми ще стане по-красиво и леко. Вярвам, че животът ще смени кожения си камшик с нежно галещо перо, с което да ме милва цялата нова година, а ако може и до края така. С две думи много тъпа година, която избутах с нежелание. Не че нещо страшно се е случило, не че имах особени страдания, просто беше някак си досадно празна и бездарна година. Даже личните ми постижения и победи, не успяха да оправят лошия й вкус, а не бяха никак малко. Към август някъде вече ми писна от годината и й обявих война. Заплашвах я да се изнизва по-бързо и да ме остави на мира, да се прави, че не ме забелязва и да се занимава с други хора, не с мен. Обаче не. Така воювайки пропуснах цялото лято, цялата есен, даже зимата, а от вчера особено имам нужда от сняг, не съм вярвала, че ще го кажа някога. Е, смятам битката за спечелена, днес се свършва. 

Та посрещам новата година не с надежда, а с вяра, даже с твърдо намерение нещата да са различни. Да пътешествам, а не просто да пътувам, да прекарвам много повече време с приятелите си, да спя на открито, да ходя по планини, да плувам гола в реки и особено в Арда, да се вдъхновя отново да снимам, да творя, да ходя по малки селца и да си говоря с хората, да гледам небето и да не пропускам нищо от сезоните. Толкова за сега. Душата да ми е сита, а времето смислено. 

Сбогом 2018-та!

03 ноември 2018

На село


Калово - едно от умиращите села в Странджа. За зимата тук ще останат само 9 души, познавам ги всичките. Няма хора, затова и няма училище, магазин, кръчма, няма нищо освен една автобусна спирка, в центъра на която прилежно е поставена маса, покрита в мушама. Това е мястото за срещи, за събрания и за раздумка, а автобус минава два пъти в седмицата. Пътят до селото е в плачевно състояние и няма изгледи да го оправят, а къщите са в различна степен на разруха. 

Много обичах да идвам тук, точно заради липсата на шум и хора. Сега обаче ми е мъчно, защото това е моето село, в което след 15 години сигурно никой няма да живее. През 1830 година тук са живели 621 души, занимавали се основно със земеделие и животновъдство, през 2011 са 33, всички пенсионери. Животни почти никой не гледа защото работата по тях е много, а силите са малко.

Чудно място в сърцето на Природен парк Странджа с многобройни вековни дървета и скрити из гората долмени, стари параклиси и легенди за змейове, хайдути и вълшебства. Природата е толкова дива, че вечер като всички легнат, чакалите влизат в самото село. Единственият път за реката беше отнесен миналата година от тежко наводнение и така спря достъпа до нея, за добро или зло. Поне златотърсачите няма да могат да продължават с обезобразяването на реката. Никой няма да оправи пътя повече, понеже няма нищо стратегическо по него. 

Отново дойдохме за малко, за няколко дни, събрахме орехи и ябълки, изтупахме чергите и хванахме гората. Този път обаче си тръгваме с натежали сърца (меко казано) и с едно чувство близко до безнадеждност.  

Затварям очи и ясно чувам глъч от миналото, детски смях по поляните, тъпани и гайди на площада и звънчета от стадата. Дали някога пак?















16 юли 2018

Преспанското езеро


Вълшебно място, разположено на териториите на три страни – Албания, Гърция и Македония. Ние бяхме в гръцката му част и като всички останали туристи си наехме лодка за разходка по него. Времето, разбира се беше крайно недостатъчно да преживееш мястото, да слизаш по бреговете, които те викат и да ги изследваш. Стига толкова, колкото да го видиш и да си го запазиш като дестинация за следващ път. Вода, скали, плажове от обли бели камъчета и стари гори. На малко островче в едната част на езерото е гробът на цар Самуил. По стръмните брегове – скални манастири. Историята тук е много и е навсякъде.

Определено ще се върна, следващия път и в албанската му част.  









Нощувката ни беше в китно малко планинско селце (Agios Germanos), а в центъра му ресторант с невероятна кухня. Ако имате път натам, не го пропускайте - Το Τζάκι.  


Най-вълнуващата част за мен беше този скален манастир, в който още се чуват песнопения от стените, въпреки, че отдавна не живеят монаси в него. Много силно място... Прииска ми се да остана с часове в малката тъмна църквичка и да потъна в молитви.







14 юли 2018

Керкини

Езерото ме хвана съвсем неподготвена и успя да изкара от мен толкова силни емоции, че не ми се вярваше. Щъкащите навсякъде туристи, които си представях, ги нямаше. Бяхме единствената лодка в езерото, а около нас всичко беше живот и Създателя беше навсякъде. Останах без дъх, без думи, без желания. Всичко беше съвършено...