28 септември 2017

Да



Имам наистина забележителна година! Много благословии, много чисто виждане, много осъзнавания, направо озарявания, изобщо много от много неща. Явно като махнеш гнилите основи, всичко започва да се самоизгражда по един здравословен начин. 

Много хубава година, чистене на старото, нов поглед за нещата, обич и приемане. И здраве! Възнаграждавам се за труда и усилията с пътувания и творчество – двете ми най-зареждащи и обновяващи занимания. Пускам снимки от Гърция, но се надявам да успея скоро да стигна до Централен Балкан и да потъна в старите букови есенни гори.













08 септември 2017

Речно

Източни Родопи и Арда. Място за срещи с хубави хора, за събиране, наместване и лечение на душата. Като нова съм. Жизнената ми енергия потече отново, застоялото изтече навън, наместих се.





















06 юли 2017



Излизам рано сутринта от къщи и по лицето и раменете ми пролазва морски вятър с особената миризма на хлад. Спирам, затварям очи и вдишвам дълбоко. Да, онази особена миризма, която идва винаги в началото на юли и носи вест за промяна. Сигурна съм, че като отворя очи и се огледам около себе си ще видя първите окапали листа. Отварям очи и да, там са, листата на липата са се натрупали на купчинки по краищата на бордюра, в мъртъв цвят. Най-любим годишен момент! Няма го в календарите, не е обозначен като другите особени дни, горещниците например, изобщо – няма го. Като че ли времето се пречупва тогава, слънцето решава да слезе малко по-ниско, а въздухът променя състава си, примесен с хладната свежест на усещането за край на нещо. Винаги в началото на юли.

И докато за хората лятото и неговите радости тепърва започват, аз посрещам нещо друго, което няма име (не съм го кръстила) и още преди да е започнало лятото за мен вече е към края си, отново плашещо кратко и напълно недостатъчно.  

В следващите месеци наблюдавам окапалите листа и ревностно следя дали купчините се увеличават, а някъде дълбоко в мен лежи усещането за неизпълнено обещание за дълго и безгрижно лято.

11 юни 2017

Лиса Джерард




Осми юни. Нормален работен ден. На Пътеката на саблеклюна съм, работя/играя с група симпатични деца от едно частно училище в града. Разказвам им за бозайниците, които обитават района на Атанасовско езеро, разпознаваме различните им следи, но тялото и умът ми все едно са разделени на две части. Едната част концентрирана в децата и следяща техните реакции, за да не загубят интерес към темата, другата част е отвъд. В невидимите светове, наблюдаваща връзките и взаимовръзките в краткия ми живот.  Двете ми части нямат нищо общо помежду си, не комуникират и функционират самостоятелно. 

Само след няколко часа ми предстоеше пътуване до Пловдив, където (може би) щях да присъствам на концерт на Лиса Джерард и Мистерията на българските гласове. А може би-то е защото всичките ми концерти до този момент се провалят. Всичките! Не помня вече колко концерта съм пропуснала, заради най-различни, всичките еднакво абсурди и екстремни ситуации, но така и не стигам до тях. Затова приятелите ми спряха да ми подаряват билети. Просто не става. 

Купувайки си този билет обаче, си спомних едно старо заявление, което бяха направила пред вселената  и то гласеше „Искам първият ми концерт да бъде на Лиса Джерард.“ Естествено – настръхнах цялата. Защото заявленията ми работят и то точно по начина по който си ги поисквам. Отново всичките (виж тук).

Все пак щеше ли да се случи този концерт или не? Прогнозата за времето беше  много лоша – дъждове и гръмотевици основно, а сцената е открита – Античният театър.  Натоварихме се на колата и потеглихме, аз, Светла и Петьо.  Там ни очакваха още много приятели от цялата страна, като една част вече бяха на първото й представяне в София два дена по-рано. Всички сме фенове, но по различен начин. Светла обожава тази жена и музиката й. Петьо- не знам точно как я чувства, но му е много, много специална. За мен Лиса е далечна, студена и непозната, със сигурност идваща от друга планета и не е човешко същество, а музиката й ме изпраща в космоса на обиколка по нейните планети и места, където обитават величие, любов и сила. И това, че ми е толкова далечна и извънземна прави музиката й още по-специална за мен, защото не я свързвам с човек от който излизат тоновете, а сякаш от пратеник на други светове. 

Почти през цялото време докато пътувахме валеше дъжд, небето беше черно, но аз знаех, че на концерта няма да вали въпреки прогнозите. Това събитие трябваше да се състои. Беше повикано, моделирано и чакано. Малко преди Пловдив дъждът спря. 

Два часа по-късно бяхме вече по каменните пейки на Античния театър. От вълнението мисля, че бяхме в състояние близо до ступор, или поне аз. Час по-късно Тя излезе на сцената. Гледах и виждах същество от друг свят, абсолютно различно и непознато, просто от друг биологичен вид! И тогава Тя запя… За всички нас зрителите, беше ясно видимо, че нещо много специално се случва на сцената. Всички музиканти и певци, хорът, диригентите, Лиза – между тях имаше особена връзка и искрено вълнение. Бяха озарени, щастливи, смирени и раздаващи се- преживяваха своята мечта, да пеят заедно.

Моето пътешествие започна моментално, още с първите й тонове и продължи до другия ден, много след концерта. Не мога да опиша изживяното, наистина.  Беше близо до преживяване извън тялото, до някаква житейска кулминация, до осъзнаван сън, може би. Подобно на това, някой ангел да те хване за ръка и да те поведе през океани, планини, вековни гори и джунгли, а след това да се отправите заедно към небесата. Да минете през облаците, да влезете в безкислородната зона, след което да продължите в открития космос. Около слънцето, над Млечния път, през няколко малки и големи галактики, да минете заедно през черни дупки, сигурно и през бели ако съществуват и накрая да се почувстваш разтворен във вечността и в цялото. Беше велико изживяване!


05 май 2017

Изредиха се месеците, гъсти, наситени, емоционални и цветни



Януари беше черен със златисти ситни точици, които почти не се забелязваха на фона на чернотията. През този месец започнах ясно да виждам сценариите, по които се движа, даже успях да коригирам някои от тях. Това веднага се отрази на отношенията ми с няколко човека, двама на брой, които не бяха съгласни (съзнателно или не) да се откажат от познатия им за мен образ. Попаднах в особено интересни ситуации, в които трябваше да защитавам и отстоявам, това което ми е останало, да поставям себе си на първо място и да казвам категорично „не“. Общуването с нарцистичните ми приятели, течеше предимно в опити да бъда убедена в техните вярвания, да бъда осъдена за моите виждания и да бъда подчинена. С болка, но без съжаление се сбогувах и с двамата. Избрах в живота ми да остават само хората, с които общувам „сърце със сърце“. Без прегради, без маски и роли, без изисквания и очаквания, като се приемаме и обичаме точно такива каквито сме. 

Февруари беше чисто сив, с метален привкус.  Ходих до Валенсия - нищо не усетих. Нямаше го любопитството, откривателския дух и желанието да се забъркам в един куп улични истории с хубав край. Това на моменти ми се струваше притеснително, но няма как да се насили човек да чувства, като не му се чувства.  

Март беше определено оранжев. Започнах курс по керамика, чакан близо 8 години за нашия град и това ме изпълни с много вътрешна тишина и самовглъбяване. Разпиляната енергия започна да се събира, а оттам и силите ми се възвърнаха. 

От април насам основните цветове за фон се менят, като присъстват и различни геометрични шарки. Отметнах много работа, и вътрешна и външна. Старая се да не се подхлъзвам в ролята на спасител. Да се втурвам да спасявам целия свят и да откликвам на всяка молба, само защото хората не искат да поемат последствията от решенията си. Опитвам се да спазвам трите работещи правила:

  1. Само тогава, когато ми поискат.
  2. Само толкова, колкото ми поискат.
  3. Само, ако това не пречи на мен.

Осъзнах колко дълго съм поемала отговорност за действията и емоциите на другите, искано или пък направо изисквано. Спрях също да търся в себе си и/или да поемам вината за случването на различни моменти, оставих я на тези, които е редно да си я поемат. 

Явно годината се очертава за мен да развива човешките взаимоотношения. И тук да не забравя да спомена мъжете на които попадам. Откровени мухльовци, неуверени в себе си, с нелекувани комплекси, неспособни да вземат решения, да оформят лично мнение, с очевидна липса на емоционална интелигентност. Съжалявам, че звучи толкова грубо, но е така. Няма да отварям темата за морални качества, кавалерство, смисленост, възприятия за света и т.н. И не ги избирам аз такива, защото не търся някой за избиране, просто всички мъже с които се запознавам в последната година са подобни на описаните с някакви вариации. Светът ли се е променил толкова без да съм разбрала или е някаква нова характеристика за Бургас ? В града се и вихри нов израз в мъжките среди: „Кой работи при жива жена?“. Вече познавам няколко такива, на които приятелките им работят, даже на по две места, а те по цял ден са навън с компания или играят на компютърни игри в къщи. Страшно да му стане на човек :)

Разбирам жените, които искат да си доказват, че могат да се справят сами с всичко, че са самостоятелни и самодостатъчни, някога и аз бях такава. Това ми докара проблеми с детеродните органи, защото несъзнателно потисках, насилвах и кастрирах жената в себе си, доказвайки си колко нямам нужда от мъж. Според някои психолози, еманципацията е довела до такъв огромен бум в последните години на случаи на рак и други заболявания при репродуктивните органи и на двата пола, вметка само. Правех сама основни ремонти, грижех се за целия род, постоянно бях на педал за организирането на какво ли не, правих всичко сама. Без да се усетя влязох в ролята и на майка и започнах да се отнасям с мъжа до мен като с детето ми, което трябваше да бъде постоянно обгрижено. Ясно е какво стана с връзката ни. 

След много драми преди няколко години стигнах до жената в себе си и искам да си остана такава, а мъжът ми да е мъж. Да се държи уважително, с грижа и внимание; като каже нещо да го прави; да се сеща сам да взема тежките чанти от ръцете ми, а не да го моля с уговорки при това; да не ме бута пред вратата за да мине пръв; да не иска аз да плащам всички сметки, за да събира за еди какво си; да взема сам решения; да ме изпраща когато се налага до нас, спирките, гарите и да ме взема; да сменя той кранчетата, а не да ми обяснява как аз да го направя. Ей такива дребни неща като за начало. Както споменах вече няма да отварям темата за личните качества, предмет на друг разговор е. 

За сега годината е много интересна, може би ще става още по. Наблюдавам всички случващи се процеси в общуването с „научна“ любознателност. Интересно ми е, изследвам, гледам и виждам, не си затварям очите за нещата, които не ми харесват, подчертавам онези които ми харесват. Уча се ежедневно.