26 декември 2017

Първи досег до керамиката



Глината се оказа, по-жива отколкото някога съм си представяла, със собствен характер и настроение. Не може да бъде укротена и впримчена в някаква форма ей така, трябва и тя да го иска. Постигането на хармония между твореца и глината е взаимно съгласие, което не винаги се постига от първия, втория или третия път.

Каквото вложа в нея, тя изкарва двойно повече от мен. Аз влагам моментни емоции, а тя вади от дъното на душата ми разбиране. Започвам форма, а тя я доразвива и ми предлага нови решения. В някои дни директно ми отказва да работим заедно, слушам я.

Глината също лекува перфекционизъм (на 100 %) и мания за контрол. Установява смиреност, но и събужда страст. За моя изненада детето в мен изчезва изцяло докато работим с глината. Излиза нещо друго, което все още не мога да определя: древно, колективно, мощно…

И след формата идва ред на другия основен съавтор на творбата – огъня. Ако сме работили в съгласие със земята, предметът ще издържи и няма да се напука от високите температури. Но след това идва ред на глазурата, където вече процесът за мен е изцяло изтърван и неуправляем (жеравите например), не знам какво ще се получи до последно. И отново огън.

До сега нищо не ме е грабвало така. Не ме е предизвиквало да се задълбоча и да се отдам, докато постигна майсторство в управлението на всичките процеси.  Липсват ми познания и пещ, но няма за къде да бързам. Ето първите ми опити.









28 септември 2017

Да



Имам наистина забележителна година! Много благословии, много чисто виждане, много осъзнавания, направо озарявания, изобщо много от много неща. Явно като махнеш гнилите основи, всичко започва да се самоизгражда по един здравословен начин. 

Много хубава година, чистене на старото, нов поглед за нещата, обич и приемане. И здраве! Възнаграждавам се за труда и усилията с пътувания и творчество – двете ми най-зареждащи и обновяващи занимания. Пускам снимки от Гърция, но се надявам да успея скоро да стигна до Централен Балкан и да потъна в старите букови есенни гори.













08 септември 2017

Речно

Източни Родопи и Арда. Място за срещи с хубави хора, за събиране, наместване и лечение на душата. Като нова съм. Жизнената ми енергия потече отново, застоялото изтече навън, наместих се.





















06 юли 2017



Излизам рано сутринта от къщи и по лицето и раменете ми пролазва морски вятър с особената миризма на хлад. Спирам, затварям очи и вдишвам дълбоко. Да, онази особена миризма, която идва винаги в началото на юли и носи вест за промяна. Сигурна съм, че като отворя очи и се огледам около себе си ще видя първите окапали листа. Отварям очи и да, там са, листата на липата са се натрупали на купчинки по краищата на бордюра, в мъртъв цвят. Най-любим годишен момент! Няма го в календарите, не е обозначен като другите особени дни, горещниците например, изобщо – няма го. Като че ли времето се пречупва тогава, слънцето решава да слезе малко по-ниско, а въздухът променя състава си, примесен с хладната свежест на усещането за край на нещо. Винаги в началото на юли.

И докато за хората лятото и неговите радости тепърва започват, аз посрещам нещо друго, което няма име (не съм го кръстила) и още преди да е започнало лятото за мен вече е към края си, отново плашещо кратко и напълно недостатъчно.  

В следващите месеци наблюдавам окапалите листа и ревностно следя дали купчините се увеличават, а някъде дълбоко в мен лежи усещането за неизпълнено обещание за дълго и безгрижно лято.

11 юни 2017

Лиса Джерард




Осми юни. Нормален работен ден. На Пътеката на саблеклюна съм, работя/играя с група симпатични деца от едно частно училище в града. Разказвам им за бозайниците, които обитават района на Атанасовско езеро, разпознаваме различните им следи, но тялото и умът ми все едно са разделени на две части. Едната част концентрирана в децата и следяща техните реакции, за да не загубят интерес към темата, другата част е отвъд. В невидимите светове, наблюдаваща връзките и взаимовръзките в краткия ми живот.  Двете ми части нямат нищо общо помежду си, не комуникират и функционират самостоятелно. 

Само след няколко часа ми предстоеше пътуване до Пловдив, където (може би) щях да присъствам на концерт на Лиса Джерард и Мистерията на българските гласове. А може би-то е защото всичките ми концерти до този момент се провалят. Всичките! Не помня вече колко концерта съм пропуснала, заради най-различни, всичките еднакво абсурди и екстремни ситуации, но така и не стигам до тях. Затова приятелите ми спряха да ми подаряват билети. Просто не става. 

Купувайки си този билет обаче, си спомних едно старо заявление, което бяха направила пред вселената  и то гласеше „Искам първият ми концерт да бъде на Лиса Джерард.“ Естествено – настръхнах цялата. Защото заявленията ми работят и то точно по начина по който си ги поисквам. Отново всичките (виж тук).

Все пак щеше ли да се случи този концерт или не? Прогнозата за времето беше  много лоша – дъждове и гръмотевици основно, а сцената е открита – Античният театър.  Натоварихме се на колата и потеглихме, аз, Светла и Петьо.  Там ни очакваха още много приятели от цялата страна, като една част вече бяха на първото й представяне в София два дена по-рано. Всички сме фенове, но по различен начин. Светла обожава тази жена и музиката й. Петьо- не знам точно как я чувства, но му е много, много специална. За мен Лиса е далечна, студена и непозната, със сигурност идваща от друга планета и не е човешко същество, а музиката й ме изпраща в космоса на обиколка по нейните планети и места, където обитават величие, любов и сила. И това, че ми е толкова далечна и извънземна прави музиката й още по-специална за мен, защото не я свързвам с човек от който излизат тоновете, а сякаш от пратеник на други светове. 

Почти през цялото време докато пътувахме валеше дъжд, небето беше черно, но аз знаех, че на концерта няма да вали въпреки прогнозите. Това събитие трябваше да се състои. Беше повикано, моделирано и чакано. Малко преди Пловдив дъждът спря. 

Два часа по-късно бяхме вече по каменните пейки на Античния театър. От вълнението мисля, че бяхме в състояние близо до ступор, или поне аз. Час по-късно Тя излезе на сцената. Гледах и виждах същество от друг свят, абсолютно различно и непознато, просто от друг биологичен вид! И тогава Тя запя… За всички нас зрителите, беше ясно видимо, че нещо много специално се случва на сцената. Всички музиканти и певци, хорът, диригентите, Лиза – между тях имаше особена връзка и искрено вълнение. Бяха озарени, щастливи, смирени и раздаващи се- преживяваха своята мечта, да пеят заедно.

Моето пътешествие започна моментално, още с първите й тонове и продължи до другия ден, много след концерта. Не мога да опиша изживяното, наистина.  Беше близо до преживяване извън тялото, до някаква житейска кулминация, до осъзнаван сън, може би. Подобно на това, някой ангел да те хване за ръка и да те поведе през океани, планини, вековни гори и джунгли, а след това да се отправите заедно към небесата. Да минете през облаците, да влезете в безкислородната зона, след което да продължите в открития космос. Около слънцето, над Млечния път, през няколко малки и големи галактики, да минете заедно през черни дупки, сигурно и през бели ако съществуват и накрая да се почувстваш разтворен във вечността и в цялото. Беше велико изживяване!