31 декември 2019

Ле (Leh)


Ле е най-големият град в района на Ладак, с население около 30 хил. души и надморска височина 3500 м. 

Още с кацането на самолета ми се зави свят и веднага усетих първите симптоми на височинната болест, добре познати от предишно изкачване без нужната аклиматизация. В самото летище имаше пункт на който продаваха кислородни бутилки и когато го видях ми стана още по-зле. Страхотен световъртеж, главоболие и първи наченки на гадене. Бях мека като гума, без енергия да се движа. Петьо беше сравнително добре. Явно нямаше да ми се размине, затова трябваше да се стегна психически и да започна да пия огромни количества вода веднага. 

Отвън намерихме такси и тръгнахме да търсим къщата за гости, която бях резервирала за първите три дни, докато се аклиматизираме. Шофьорът караше като луд! Всички караха като луди! Разминаваха се на косъм един от друг, с бясна скорост и свирене на клаксона, вместо мигачи. Пешеходците няма къде да вървят и почти се залепват по стените на къщите, когато чуят свирките. В първите минути ми идваше да се прекръстя и да чакам, но после разбрах, че всички по шосето имат достатъчно опит и едва ли ще стане инцидент. Оказа се, че нашата къща за гости не съществува. Шофьорът видимо се притесни и не искаше да ни оставя на адреса, който му бяхме дали и обикаля много време в търсене на въпросната къща. Спираше, разпитваше хората, но нищо. Един друг местен ни пое с багажите и търсенето започна отново. Накрая ни заведе в неговия хотел, който беше много луксозен и ни предложи да останем в него като ни направи и отстъпка. Не можехме да си го позволим даже и с отстъпката и директно, но благодарно му отказахме. Почерпи ни кафе и ни предложи да ни закара до центъра, където да намерим интернет и да си резервираме друго място за спане. Бях впечатлена, човекът не искаше да вземе пари за превоза и кафето. Час по-късно вече бяхме си резервирали нощувка в една симпатична и сравнително евтина къща, която ни стана основна база за престоя. 

Още на първата вечер се запознах с един индийски младеж, който се оказа световна звезда в катеренето и от който получих безценни съвети за бързо справяне с височинната болест, които проработиха. Прекарахме няколко дни заедно, в който ни беше нещо като водач за скритите съкровища на Ле.

Слънцето е много силно и за първи път не свалям слънчевите очила. По принцип не нося, даже си ги купих специално за тук, с едно наум, че едва ли ще ги ползвам. Е, добре, че ги имах! Сутрин и вечер е студено, през деня е горещо, а слънцето е ниско и остро по особен начин. Септември е.

Лех е чудно градче. Нямаше много туристи, защото бяхме в края на сезона, спокойно, приятно разхвърляно и особено чаровно. Тук може да се намери всичко, освен запалка. Храната за моя огромна радост не е основно индийска, а проста и вкусна, основно супи и зеленчуци приготвени по различен начин. И ориз.  

Освен шофирането първия ден нищо друго не ме шокира. Нямам нужда от адаптация, уютно ми е и спокойно. Чувствам се отлично на такива места, лунни пейзажи, малко растителност, сурови условия и планински хора. Непознати по улицата ни се усмихват и ни поздравяват с „джулей“, което означава „здравей“. Възрастни хора в традиционни дрехи въртят молитвените барабанчета „мане“. Жените са накичени с тежки гердани от тюркоаз и корал, за да са предпазени от злите сили, а кучетата спят по цял ден по улиците и чак когато се скрие слънцето се раздвижват. Щастлива съм!

Решаваме да се качим до двореца на Ле, а после и до манастира на върха на града. Още съм с височинната болест, втори ден, но съм по-добре. Фотоапаратът ми отказва още на първите снимки и става ясно, че батериите му са се раздули мистериозно. Виждам го като знак, че не трябва да снимам тук, но Петьо ми предлага негов резервен апарат и се възползвам до края на пътуването ни. 


Гледката над Хималаите беше умопомрачителна! Снимка: Петър Паунчев

Ле от високо. Снимка: Петър Паунчев

Централната улица

Снимка: Петър Паунчев


Пресни зеленчуци и плодове можеш да си купиш от местните жени.


Кучетата.


Горивото за зимата - сушени изпражнения на крави и якове основно.




Пазарче с тибетски стоки, направо ми се събраха очите от красиви дрънкулки, но бях много дисциплинирана. От тези пазари си заслужава да се купят вилици и лъжици от рог на як, много стилни и качествени.

Снимка: Петър Паунчев

На заден план дворецът на Ле, който функционира като музей. Снимка: Петър Паунчев

Изкачваме се към манастира. По-дълго е и по-стръмно отколкото изглежда. Снимка: Петър Паунчев



Красиви рисунки по стените, но малко бяха запазени в този вид тук.

Гледки към града.



30 декември 2019

Ладак



Едно дълго бленувано пътешествие и ако трябва да съм по-конкретна близо 20- годишна мечта. Трудно сядам да пиша за това, защото ми липсват думи. Не заради силни емоции, а поради ясно доловими, но фини като най-тънката паяжина връзки между минало, сега, бъдеще и преплетени човешки съдби. Магическо пътуване, което ми татуира сърцето. 

Ладак беше мечта и на Петьо, затова трябваше да го направим заедно, въпреки, че животите ни са по различни пътеки. Е, направихме го. 

Прекарахме почти месец по тези сурови и диви места, където природните сили и човекът живеят в рядко срещана хармония, която се крепи основно на дълбоко уважение и разбиране - към всичко.

Като всяко друго мое пътуване, търсих информация основно за всичките евентуални опасности и предизвикателства, които ме чакат там, а не за хубавите неща, които така или иначе ще преживея на място. Важно ми е да съм подготвена психически до колкото е възможно. Тръгнахме в особен за района момент, на ръба на избухваща война между Индия и Пакистан и предупреждения от външно министерство за незабавно напускане на територията. Това не ме тревожеше толкова, колкото съобщенията за хиляди хора, нападнати от глутници бездомни кучета и стигнали до болница заради това. Пътеписите на различни пътешественици пък разказваха за лошите местни хора, които ще те оставят на улицата в нужда, ако не си платиш за помощта. 

Нищо от това не видях и не преживях. Военното положение не се усещаше по онзи начин, а количеството военни ни даваше чувството за сигурност при нужда. Бездомните кучета бяха много, ама много, но нито веднъж нямахме проблеми с тях. А местните хора бяха истинско вдъхновение! Силни и жилави, но благи и раздаващи се, с видимо чувство за чест и достойнство. Прямотата и искреността им не беше само към нас, а е начинът им на живот. Говоря за ладаките, които са основно будисти. Имахме си вземане и даване с мюсюлмани от района, с тях чувството беше по-различно, за което ще пиша нататък. 

А сега по същество. 

Ладак е безумно красив район в Северна Индия, в Хималаите и с наистина разтърсващи гледки. Географски се намира на Тибетското плато. Културата е все още запазена, много близка до тибетската, религията е предимно тибетски будизъм. Из лунния пейзаж са инкустрирани стари будистки манастири с невероятна архитектура и история, същински диаманти. Малки села със самобитна култура, без ток и пътища до тях те връщат все едно с 200 години назад. Всичко тук е ръчно и просто, работа на полето, работа с животните, работа да приготвиш храна и зимнина, работа за да осигуриш топлина за дома. Традиционен начин на живот. Жените са пълноправни и особено силни духом. На места все още е практикува братска полиандрия, въпреки че е забранена, като основната причина е липса на достатъчно обработваема земя, за да се прехранват семействата. Хората са красиви- всички. Медицината в района е смесица между тибетска медицина, аюрведа и шаманизъм, нарича се „амчи“.

Счита се, че Ладак е населен около 4-то хил. пр. Хр., а първите населници са били индо арийци, пристигнали от север. Множество кралства са  процъфтявали и са се разпадали тук, обединявали са се като последното независимо княжество е било до 1842 г. През 2-ри век навлиза религията Бон, а през 9-10 век будизма се настанява трайно.

Ладак е отворен за туристи от 1974 година, но става популярен, особено сред индийците, след излизането на боливудския филм „Тримата идиоти“ 2009, част от който е сниман в района. Както сподели един местен с нас: „След този филм районът е непознаваем дори за нас, местните. Всичко се комерсиализира, културата ни се стопява и вече нищо не е същото. Само след две години ще е още по-зле“. 

Не съм гледала тази индийска комедия, но ми стана особено мъчно за мястото и хората. Не видях особено уважение от страна на индийските туристи в района, те идваха да се забавляват и да си правят селфита по местата където е снимана лентата. Та си мислех, как не се вдъхновиха повече хора от филма на Пан Налин „Самсара“ от 2001 година та да има повече такъв тип туристи сега? А всъщност това до каква друга крайност би повела района? Това никой не го знае, разбира се. 

Изпитвам дълбока благодарност, че отидох точно сега. Ако бяхме заминали преди години заради липсата на пътища вероятно нямаше да видим и 20 процента от местата, до които сега успяхме да стигнем. Месец за придвижване пеша на такива разстояния не стига до никъде. Ако бяхме отишли след няколко години, сигурна съм, всичко ще е съвсем различно. Докато бяхме там строяха усилено пътища навсякъде, прекарваха ток до по-изолираните села, строяха нови села направо. Скоро всичко ще бъде различно, модерно и уредено, което може би е добре за живота на местните хора, които живеят сега в наистина много сурови условия. Обаче… Светът ще се лиши от още една стара специфична култура, с претопяването на която обеднява цялото човечество.

Ладак значи "Земя на високите проходи", наричат го и "малкият Тибет".