30 януари 2010

28 януари 2010


Расли на едно клонче две листенца. Те се познавали още от малки, от деца били неразделни. Съдбата на листенцата е такава, че определено ли е да са заедно, остават така за цял живот. И не могат да се движат и да избират къде да отидат. Минало време и листенцата пораснали. И както се очаквало и както обикновено става двете листенца се влюбили едно в друго. Любовта им била голяма и искрена и нямало по-голяма любов на света. Те двете били родени едно за друго, били щастливи и завършени. Но любовта им била толкова голяма, че всяко едно от тях се опитвало непрекъснато да покаже на другото колко много го обича и че не може да живее без него и любовта му. Всичко било прекрасно и за двете листенца не можело да има по-голямо щастие на света. Всичко това продължило дълго време.

Един ден едното листенце, за да докаже на другото колко много го обича и като доказателство, че това ще продължи цял живот, изрязало част от себе си във формата на сърчице. Така то пожертвало целостта си и почувствало силна болка, но увереността му, че постъпва правилно била толкова голяма, че то я пренебрегнало. След това великодушно подарило частта от себе си на другото листенце.

Другото листенце приело подаръка. То оценило жеста, но не му било достатъчно само да получи подарък, а искало да върне жеста. Така то решило да направи жест по-голям и красноречив, който да докаже, че неговата любов е по-голяма и истинска. Не можело да измисли нещо по-оригинално затова решило също да изреже от себе си парченце под формата на сърчице, но за да докаже, че обича повече изрязало по-голямо сърчице в гърдите си.

Така всяко едно от листенцата загубило целостта си и имало дупчица в гърдите си. Но в същото време то притежавало част от същността на другото. Въпреки това всяко едно от тях започнало да се чувства странно и незавършено, но и двете не смеели да признаят едно пред другото как се чувстват и че може би са допуснали грешка. Всяко от тях се опитало да постави подаръкът който било получило на мястото на собствената си дупка, но имало разминаване и двете съжалили за това което са направили. Преди нещата били много по-добри. Всяко искало нещата да се върнат обратно и осъзнало грешката, която допуснало, но нищо вече не можело да се направи. Така листенцата разбрали, че любовта няма нужда от доказване, че когато я притежаваш трябва да си много внимателен, защото лесно можеш да я загубиш. Понякога и най-добрите намерения могат да унищожат любовта.

Листенцето с по-малка дупка и по-голямо сърце след време решило и пришило сърцето върху празнината си. Кръпката била грозна, то така и никога не почувствало кръпката като част от себе си и вече никога не станало цяло и завършено. Все пак така успяло някак да прикрие дупката си.

Другото листенце вземало по-малкото сърчице и го поставяло в дупката на мястото на сърцето си, но то все се провирало и падало. То пак опитвало, но сърчицето пак преминавало през него и така то продължавало своите опити, но никога не успяло да възвърне целостта си. И отношенията между двете листенца никога не станали както преди. Листенцето с по-малкото сърчице обвинявало другото, че не го обича достатъчно и така любовта си отишла завинаги.

Двете листенца прекарали остатъка от живота си слети и обвиняващи се едно друго, защото любовта не обича да бъде сравнявана и да се съревновава. И трябва да обичаш когато си цял и завършен, а не поради това че искаш да прикриеш някаква празнина в себе си. Любовта изисква двамата да се раздават докрай без да мислят колко да дадат, защото има ли неравенство, любовта е наранена. И никога когато получиш любов не се опитвай да доказваш, че твоята любов е повече, защото ако мислиш, че даваш повече любов отколкото получаваш, в сърцето ти ще се отвори празнина и с нищо не ще можеш да я запълниш.


Токораз Исто


17 януари 2010

Да чакаш гъски


За нула време дойде и това среднозимно преброяване на водолюбивите птици в България. Какво е това?

Среднозимното преброяване се провежда с световен мащаб от 1967 г. в почти всички Европейски държави, като се координира от световната организация за опазване на влажните зони - Wetlands International. Среднозимното преброяване дава оценка на размера и вида на европейските популации на водолюбивите птици и за състоянието на влажните зони, където те зимуват, голяма част от които са част от екологичната мрежа Натура 2000.

Целта на преброяването, което се извършва едновременно в цяла Европа, е да събере точна информация, която служи за оценка на промените в състоянието на популациите на наблюдаваните видове птици, което от своя страна е индикатор за промените в околната среда и последствията от тях за биологичното разнообразие и хората.

Тази година Среднозимното преброяване се състоя от 15 до 17 януари, като обхвана над 200 територии, включващи Дунавското и Черноморското крайбрежие и всички водоеми във вътрешността на страната, където зимуват водолюбивите птици.

Включих се към екипите на Българското дружество за защита на птиците (БДЗП), като тази година бях в района на езерата Шабла и Дуранкулак, а не по бургаските водоеми. Все ми се изплъзваха тези места, а заедно с тях и червеногушите гъски.

Особено влечение имам към този вид. Застрашени в световен мащаб, изключително красиви птици с ярки, контрастни цветове в изящно съчетание. До тази година бях виждала само две бройки и то съвсем случайно.

И така, в петък след работа хванах маршрутката и газ към Варна. Вечерта легнахме към 00 ч. и станахме към 3 и нещо, за да бъдем преди изгрева по езерата. Вълнувах се много. Все едно ми е за първи път, а от 2004-та година съм пропуснала само едно броене, миналата година.

Срещата на екипите беше в Шабла, по тъмно. Бяхме 8 коли и 36 души за различни точки по Северното Черноморие. Не бях виждала част от хората с години, а някой виждах за първи път.

Мисля, че ме пратиха в най-добрия екип. Нали съм гост ;)

Докато пътувахме към точките, ни задминаваха джипове с ловци и бракониери. Трябваше да побързаме преди да изплашат гъските.

Беше тъмно. Температурата - под нулата. Стояхме на едно място и пристъпвахме от крак на крак, за да се стоплим. Чакахме.

Към 7.00 часа птиците започнаха да излитат от местата за нощувка. Ято след ято. Хиляди големи белочели гъски, примесени с червеногуши! И онези особени, специфични крясъци! Неописуемо изживяване... обаче за кратко.

Докато ние се радвахме на редкия досег с дивата природа, ловците им се зарадваха по друг начин и ги посрещнаха с куршуми. Бяха се наредили няколко стрелци, точно на границата на защитената местност и стреляха в екстаз. Една падна убита пред очите ни. На такова нещо не бях присъствала. За един астрономически час, между 7 и 8, регистрирахме 441 изстрела! Само в нашия район преброих над 30 джипа с ловци, с пълното си оборудване. Страшно беше.

Двама от тях прекрачиха границата на защитената територия и започнаха да се целят по гъските. Веднага след тях се засили кола на горската стража, които следят за спазването на Закона за лова. Настигнаха бракониерите и се разправяха известно време. Надявам се да са им конфискували оръжията и да са ги изпратили с тлъста глоба.

За мен всичко това беше вид шок, за останалите от екипа нещо нормално. Толкова много ловци! Имаше коли с регистрации от цялата страна. В Бургаските езера съм чувала не повече от 50 изстрела за цял ден. Спешно трябва да се вземат мерки за опазването на птиците в този район. Не знам какво правят местните държавни институции по въпроса.

Бяхме дошли хора от цяла България, за да наблюдаваме един уникален вид, да го видим отблизо, да се насладим на хилядите ята и дивите им крясъци. От друга страна, ловците също бяха дошли от всички краища на страната, със същия като нашия ентусиазъм и удоволствие, за да стрелят по птици, за престиж и за да си напълнят фризерите. Абсурдно и контрастно...

Приключихме броенето на тази точка, някъде към 8 и нещо. Тук изброихме около 66 000 гъски, като 20 000 от тях бяха червеногуши. Снимки не правих, защото трябваше да въвеждам данните в бланка, а и нямам нужната техника и оборудване, за разлика от колегите :)

Другите места не бяха толкова впечатляващи. Хванах си маршрутката и обратно за Бургас.

Ето малко информация за червеногушата гъска:

Червеногушата гъска (Branta ruficollis) е световно застрашен вид, чиято популация към 2003-2006 година се оценява на не повече от 38,000 птици. Близо 80 % от тях зимуват на територията на България – предимно в района на Приморска Добруджа (езерата Дуранкулак и Шабла).
Обикновено птиците нощуват в езерата, а през деня отлитат да се хранят, най-често използвайки посевите на различни житни култури. Ловът на този световно застрашен вид е строго забранен според българското законодателство, но той често стават жертва на недобросъвестни ловци. Обикновено като извинение се използва лоша видимост или неразпознаване на вида.
Допълнително птиците биват преследвани през целия ден по местата за хранене. Освен от директния отстрел, много птици загиват вследствие на постоянното безпокойство и преследване, което не им дава възможност за пълноценно хранене. Тези неблагоприятни за птиците моменти са особено засилени в снежни зими, в дни с мъгла и снежни виелици, когато видимостта е намалена и храна се намира доста трудно.
В този критичен период, големите ята червеногуши гъски се нуждаят от сигурно място за почивка и хранене.

Снимки и информация за вида: http://www.birdsinbulgaria.org/birds.php?vid=45&type=bird



07 януари 2010

Западни Родопи

Наехме си къща за гости в село Черешово. Снимки на селото в гугъл не намерихме, та малко на риск тръгнахме към непознат район, за 5 дни. Оказа се, че сме на точното място. Селото е с двадесетина къщи и 6 души население. Гледките - чудни.

Докато се разхождахме из селото, една възрастна жена излезе на улицата, плесна с две ръце и започна да ни прегръща и целува, с насълзени от вълнение очи. Сякаш бяхме стари познати, които не беше виждала с години. Толкова беше щастлива, че вижда хора в селото! Малко тъжно беше. И аз ли ще се радвам така на всеки човек, когато отида да живея в малко планинско селце?

От друга жена си купихме домашно кисело мляко. Толкова бяхме забравили вкуса на истинското мляко, че ни се стори като екзотичен специалитет.

Изгледът от терасата ни.


Карамфил и неговото прекрасно куче Мечо. Местен човек, който отдели от личното си време да ни разходи из района. За някой досадник, за мен самотен алкохолик с драматична съдба. А е млад, на 50 и нещо...





Сушилня за тютюн никога не бях виждала.

Въпреки подробните обяснения на Карамфил, не разбрах как точно работи сушилнята.

С раници на гръб тръгнахме към пещерата Ухловица.

Минавахме през омагьосващи махали, незнайно на кои села.


Със страхотна атмосфера!





Пещерата Ухловица се намира на 3 км от село Могилица. Името й идва от думата "улулица". Образувана е преди 3.5 млн. години, включена е в списъка на 100 - те национални туристически обекта. Открита е през 1967 година от братята Димитър и Георги Райчеви и е отворена за посетители през 1984 година. Надморската височина на входа е 1040 м. От пещерата са проучени 460 м, а са благоустроени 330 м. Най-голямата дълбочина на пещерата (измерена до момента) е 25 метра. Постоянната температура е 10-11 градуса.
Годишно пещерата се посещава от над 9 хиляди души.
Най-интересно за мен бяха дендритните образувания, които приличаха досущ на морски корали. Има ги в цялата пещера.
Ухловица завършва с красиво езеро и бял каменен водопад.

Минахме и през Агушевите конаци - най-големият феодален замък на Балканите за онези времена, строен в периода от 1822 до 1846 година, от трима майстори за Агуш Ага. Сградата е обявена за паметник на културата и също е включена в списъка на 100-те национални туристически обекта.
Конакът е разположен на площ от близо три декара. Във всички стаи има камини и в почти всяка има баня. Баните ми бяха най-интересни. Намираха се в гардероба. Да :) Влизаш в гардероба и се къпеш. Имат много хитро измислена отводнителна система. Не ми е ясно само, как не са изгнивали дървените стени от влагата.
През 1965 година, Община Смолян взема конака и го ползва за музей. През 2000 -та година наследниците на Агуш Ага завеждат дело и наскоро си връщат имота. Ще кандидатстват по проект, за да реставрират сградата и отново да я отворят като музей. В момента няма експозиция, защото е прибрана от музея в Смолян, след като имотът е станал частен.

Агуш Ага е имал околко 10 -15 хиляди овце и огромни площи обработваема земя. Изнасял е за Гърция месо, кожи, мляко, сирене и кашкавал. За него са работили стотици ратаи. Преди да отидат да работят, са минавали през конака и са вземали храната си от това приспособление. Измислено е така, за да не могат работниците да виждат жените от другата страна на стената.

Все още е диво по тези краища. Ама диво.

01 януари 2010

1 януари - Странджа





Такова топло начало на новата година не помня. Имаше цъфнали пролетни циклами!