23 март 2020

Манастирите Алчи, Фянг, Чемре и Мато


Манастирът Алчи (Alchi) е същинско архитектурно чудо от 10-ти век, съставено от различни храмове с изобилие на скулптури и рисунки, посветени на различни божества и сили. Той е единственият манастир в Ладак който не е разположен на високо и точно до него тече живописната река Инд.

Когато влязохме в храма дъхът ми спря. Спря съвсем буквално и едва тогава осъзнах смисъла изобщо на този израз. Стените бяха изрисувани с хиляди буди, всеки уникален, а многопластовият таван беше декориран със сложни сцени, по краищата на които се разполагаха нарисувани бели гъски и коне. В центъра на храма се извисяваше величествена ступа. Преминавахме от зала в зала и се опиянявахме от древното изкуство. Мястото е силно туристическо, но наистина си струва да се види. Снимането вътре е строго забранено.

снимка: Петър Паунчев

Служещите в манастира с песен на уста вадят кайсиеви ядки, които по-късно ще се превърнат в олио за свещи.

Фянг манастирът (Phyang Monastery) е основан през 1515 г., но изглежда сравнително нов и модерен. Намира се едва на 15 км. от Ле и е лесно достъпен. С пристигането ни започна красива вечерна пуджа, към която се присъединихме и ние. 




снимка: Петър Паунчев























































Манастирът Чемре (Chemrey). Пристигнахме тук по залез слънце и не ни се тръгваше. Хармонично място е точното определение за него. Атмосфера на абсолютна хармония.
Чемре. Снимка: Петър Паунчев
От всички манастири които посетихме в Ладак, манастирът Мато (Matho) беше най-особеният за мен. Като усещане беше много различен и нямах желание да се задържам много.

Основан е през 1410 г. и е единственият манастир в Ладак принадлежащ към Сакяпа – школа в тибетския будизъм. Не е силно туристическо място, но пък е много уважаван от местните. Всяка година в началото на тибетската нова година тук се провежда оракулски фестивал. По време на фестивала, който е повече церемония, духът Rongtsan влиза в тялото на монах, чрез който предсказва бъдещето на цялата общност за започващата година.

За „съдове“ на духа-оракул на всеки 3 години се избират трима монаси, които преминават през сериозна подготовка от медитации и строг пост. Всяка година в деня на церемонията от купа с листчета се тегли името на един от тях, който ще приеме Rongtsan в себе си.

Вероятно манастирът е едно от местата, където усилено се практикува магьосничество. Има интересни разкази на местни хора, които са виждали монасите в свръхестествени ситуации.





Гледка от терасата на манастира. 3526 м.н.в.

01 март 2020

Ламаюру (Lamayuru)


Нямахме нищо организирано за тук и смятахме да реагираме в движение. Премрели от глад  спряхме на едно крайпътно ресторантче с препариран як отпред, което предреши следващите ни дни изцяло. 

Собственикът, усмихнат до ушите будист със силно изразени тибетски черти ни посрещна с непресторен ентусиазъм. Бяхме единствените му клиенти за деня. Последва бърза уговорка храната да не е люта, а той направо ни донесе да опитаме каквото има готово и да си преценим сами. Всичко беше идеално. Питахме го за нощувка в Ламаюру и се оказа, че той самият има къща за гости. Цената беше ниска и имаше топла вода, което беше напълно достатъчно за нас. След обилния обяд, човекът затвори ресторанта и ни проводи до селцето за да ни настани у тях. Домът му беше голяма стара семейна къща, а вътре бяха жена му, внукът му на 2 години и две помощнички. 

Срещата с жена му почти ме вцепени! Едра висока жена, отново с тибетски черти, с изпънато като струна тяло и широка усмивка. Силата от нея извираше на талази и се носеше навсякъде. Инстинктивно и аз си изправих гръбнака и изпратих умората някъде другаде, за да се събера. Докато ни показваше къде какво има и какви са правилата на къщата я наблюдавах внимателно и изпитах истинско възхищение към тази жена! 

Вечеряхме всички заедно, правило в местните къщи за гости. Докато се занимавах с детето, което просто дойде и седна в мен (с напикани гащи), Петьо си говореше с буржоазна възрастна французойка, която беше другият гост в къщата. След като видя салата с пресни зеленчуци, французойката заяви с тържествен тон, че откакто е в Ладак не е яла никакви пресни плодове и зеленчуци и изобщо нищо, което не преминало през термична обработка, защото не иска никакви зарази. Докато се червях от срам и неудобство заради европейката, все пак сме от една култура,  стопанката на къщата веднага й отговори. Каза й, че това е нейно решение дали ще яде или не, че нейната къща е чиста, храната й е чиста и всички те са чисти хора. Това не е някакво мизерно място в Индия, където може да се заразиш с какво ли не. Каза всичко това добронамерено, но с непреклонно намерение и чест. Французойката реагира с егото си в началото и промърмори нещо на себе си, но после си изяде цялата салата. 

Аз използвах вечерта да общувам максимално със стопаните. Мъжът се оказа, че е бил кмет на селото 7 години, но това го разбрах първо от снимките по стените, където се виждаше как той изнасяше речи на микрофон и други снимки с явно важни личности. Беше много искрен и любознателен човек и направо ми пълнеше душата. Колкото аз го разпитвах, толкова и той мен. От къде съм, с каква валута сме в България и най-важния за него въпрос, колко е голямо семейството ми. Не опита да прикрие тъгата и съчувствието си след като му казах, че семейството ми е от 3-ма души. Започна да разказва за неговия голям род, като не пропусна и далечните си братовчеди. Преминахме към темата за пътуванията и какво правим тук. Казах му, че Ладак е голямата мечта на живота ми от 20 години и е последната неизпълнена. Той ме гледаше изумено и не вярваше на ушите си, че това сурово и пусто място може да бъде мечта на някой. Реши, че не съм пътувала достатъчно и не съм видяла нищо и за да си отговори на тази мистерия ме помоли да изредя държавите, които съм посетила. След като чу дългия списък с места, като особено въодушевено ме пита за Париж, вече съвсем недоумяваше и бързо заключи, че съм живяла в района в предишен живот. 

Попитах го за двете момичета, които им помагаха, на видима възраст между 12 и 14 години, дали са негови деца, понеже нямаха тибетски черти, а по-скоро индийски, но пък се отнасяха с тях като към част от семейството. Изражението му придоби сериозен вид и с тих тон, за да не го чуят, ми разказа следното. По време на една негова командировка в Южна Индия е срещнал семейство с 5 деца, живеещо на улицата и умиращи от глад. Родителите на момичета са го помолили да вземе двете сестри, да ги образова и да се грижи за тях, защото съдбата им ще бъде като на родителите им. Не е мислил дълго. Сега плаща образованието на по-голямата, а сестра й ще бъде наред след няколко години. Те помагат за домакинството, а той се грижи за тях, да бъдат честни и образовани, с ценности и да развиват добри качества. Много ме докосна тази история. 

Преди лягане го питах колко рано мога да помоля за кафе преди закуската, защото исках да отида на сутрешната молитва в манастира, но не исках да стават рано заради мен. Той ми отговори, че когато кажа – тогава. Последва несъгласие от моя страна, защото наистина не исках никой да се съобразява с мен, но той каза: „Ще стана когато трябва. Това е голямата мечта на живота ти и аз държа да направя всичко, което зависи от мен да запомниш това място по най-добрия начин, така както си го мечтала.“ Беше „уаууу“. Питах свенливо „в шест?“, а той се засмя и каза, че става всяка сутрин в 4 часа, качва се в планината и се моли до ступата, която той е построил за семейството си. Разбрахме се. 

Следващият ден беше изцяло посветен на манастира, а после трябваше да тръгваме. Помолихме шофьора да спре на ресторантчето за да се сбогуваме с хората, които вече бяха там. Благодарих им за вдъхновението… 

Ламаюру беше и мястото, където бих останала да живея поне една година без да се замислям, ако нямах за какво да се прибирам в България. Не заради хората, а заради потапящото чувство на пълен покой, което се усеща навсякъде, и в манастира, и по улиците на селцето. 

Манастирът Ламаюру (Lamayuru Monastery), основан през 11-ти век, също е бездънна съкровищница, пълен с толкова истории, че няма как да не повярваш в чудеса. Той е един от най-старите манастири в Ладак и в миналото е бил най-важният Бон манастир в целия регион. Може би затова и историите са свързани с магии и различни проявления на силата, като хората казват, че се случват и днес. Склонна съм да вярвам на разказите. 


















снимка: Петър Паунчев



28 февруари 2020

Към Да и Хану – втора част


В късния следобед пристигнахме в селцето Скурбучан (Skur Buchan), където трябваше да пренощуваме и да оставим Марин.

Мястото ни омагьоса още в първите секунди! Все едно се върнахме със сто години назад. Разнообразие от домашни животни, натрупани купи сено, обработени и поддържани градини с различни посеви, а хората, повечето в традиционни дрехи, седят на групички и си говорят. Потънахме в това усещане и не искахме да излизаме от него. 

Скурбучан от високо. Снимка: Петър Паунчев
Снимка: Петър Паунчев
Пред нас се задаваха група деца в училищни униформи, които бяха приключили с ученето за деня. Марин веднага разпозна две момчета от тях, но и те я разпознаха. Срещата им беше толкова сърдечна и искрена, че ми се насълзиха очите. По-малкият от двамата беше не по-голям от 10 години. Много ме впечатли това дете. Разбра, че ще спим у тях, понеже бяха може би единствената къща за гости в селото. С много добър английски и доста адекватно ни покани в къщата си, искаше да ни помогне и с багажа (ние отказахме). Навигираше ни докато преминавахме и прескачахме различни вадички и рекички, настани ни и чак тогава отиде да търси майка си. Всичко това го направи с достойнство и мъжество, рядко срещано при децата в моя свят. 

Оставихме Марин в къщата да чака домакинката, а ние веднага хукнахме към манастира, за да хванем на високо последните слънчеви лъчи. Монасите тъкмо бяха свършили с вечерната си молитва и вече си миеха зъбите, докато малките все още четяха от молитвените книги. Заговорихме си с един монах, който усърдно ни покани на сутрешната пуджа. Отново ме впечатли възпитанието на тези хора, високата им образованост и любознателността, която имат към света. Винаги беше истинско удоволствие да общуваш с тях, монасите. Нямаха никакви предразсъдъци към пол, религия и етнос, за разлика от мюсюлманите с които имахме вземане и даване. 




Снимка: Петър Паунчев



Вечерта я прекарахме с Петьо на терасата. Необичайно топла вечер с ярка луна и в пълна тишина. Просто седяхме и се наслаждавахме на абсолютния покой.
Стаята за гости. Типичните ниски масички, на които се хранят местните. Седи се на земята и всички се хранят заедно, и гости и домакини. Снимка: Петър Паунчев
Скурбучан не е туристическо място. Тук рядко идват външни хора. Може би и затова беше толкова натурално и самобитно. Селото е доста голямо в сравнение с другите в района, има близо 300 домакинства. Занимават се основно със земеделие и животновъдство, като са се специализирали в отглеждане на кайсии. 

На другата сутрин се събудихме от тибетска нежна мантра, която идваше от манастира и се разнасяше из цялото село. Часът беше 6.30. Помислих си, че това е много красив начин да започнем деня...

Редът на закуска беше задължителен: една чаша топла вода, след това чаша солен чай, чаша сладък чай с мляко и чак след това може да хапнем кисело мляко, чапати и омлет. Събрахме багажа, сбогувахме се с всички, включително Марин, и потеглихме за Да и Хану. 
Стопаните на къщата.Снимка: Петър Паунчев

Нашият шофьор беше много болен, с висока температура и треска и трябваше да спрем на едно място да повръща. Дадохме му лекарства, за да се стабилизира и го наблюдавахме внимателно по време на шофирането по тесните и опасни пътища.  

Преминахме през Хану, разходихме се и си тръгнахме бързо. Разбрахме, че няма да видим нищо тук. Това не бяха места за преминаване и гледане. Тук трябва да се остане за неизвестно време и да се общува с местните, за да се усети атмосферата и да се разбере тяхната култура. Не е нещо, което може да се случи за ден. 
 
Къща в село Да. Снимка: Петър Паунчев
На площада в Да ни чакаха три жени, седнали в самия център, облечени със специфичните им носии и цветя на главите. По позата и очакването в погледите разбрах, че това е част от препитанието им – да бъдат снимани от туристите срещу заплащане. Не исках да участвам в това. Всичко беше толкова изкуствено и нагласено, че и Петьо не снима там. Поразходихме се, за да намерим място за обяд, нямаше такова. Една жена се завъртя около нас и този път Петьо я пита дали може да я снима. Фотосесията приключи с протегната за пари ръка. Не ги осъждам, не, просто бях свикнала вече с другите, чисто човешките взаимоотношения, без да има пари между нас. 

Снимка: Петър Паунчев
Хората тук са различни от ладакците, и на външен вид и по вярвания. Те са част от индоарийска дардска общност, изключително затворена, наброяваща днес близо 2000 души. Наричат се „брогпа“, което буквално се превежда „планинци“. Обществото на Дардите наброява близо 5 милиона и обитават  предимно Северен Пакистан, Северна Индия и Източен Афганистан. По религия са мюсюлмани, като изключение правят брогпите, които са будисти, анимисти или изповядват бон. 

Всъщност, много интересно и професионално изследване за тях имат двама българи, Александър Богданов и Пролетина Робова. Прекарали са месеци с тях, за да  документират техните застрашени от изчезване религиозни вярвания и фолклорни традиции. Проучванията им се намират лесно на български език в мрежата. 

Както писах и преди само две от техните села са отворени за туристи и то със специални разрешителни. Ако все пак искате да видите местата си отделете повече дни.

16 февруари 2020

Към Да и Хану – първа част


Трябваше ни само един ден, за да организираме следващото пътуване. И този път стана почти случайно, а ние просто трябваше да последваме знаците.

Млада, симпатична японка обикаляше масите в двора на нашия хостел и търсеше с кого да раздели разходите за пътуването си в посока Да и Хану (Dah Hanu). Това са две села, които са препоръчвана дестинация за посещения в Ладак, но не бяха в нашия списък. Марин (японката) имаше проблем с достъпа в района, въпреки че имаше разрешително. Беше пътувала цял ден, за да я върнат обратно от единия пост, понеже се изисква придружител за хора от нейната националност. С Петьо само се спогледахме и вече бяхме решили да я придружим. Нейната дестинация всъщност беше друго село, където трябваше да я оставим, а ние да продължим сами.
Марин е фотограф и преди години е била там, за да снима деца от селото. Искрено се вълнуваше, че ще се срещне с тях след толкова години и си ги представяше като вече пораснали и оформени младежи. Разбира се, и аз се заразих от нейните вълнения :)

Пътят ни минаваше през неземно красиви места… 190-те километра се изминаваха за около 5 часа, заради трудните пътища – тесни и с отри завои, на много места- без асфалт. Жадно поглъщах гледките и се засищах с тях. Бях истински щастлива и дълбоко благодарна!

снимка: Петър Паунчев


Минахме през малко селце, с кирпичени къщи за които бяха ползвали кал с очевиден лилав оттенък. Като се огледах, видях, че почвата наоколо наистина лилавееше. Селцето се казваше Басго и определено много ми допадна. Решихме да се качим и до манастира (Basgo Gompa).


снимка: Петър Паунчев

































снимка: Петър Паунчев
Някъде по пътя военните ни спряха и трябваше да изчакаме да положат асфалт в една отсечка. Пред нас беше отбил автобус с местни пътници и няколко коли. Тук разбрах точно как тече времето в Ладак- естествено. Никой не беше напрегнат, не се тюхкаше, че закъснява, всички бяха спокойни и вярваха в това, че времето е щедро и има достатъчно време за всичко. Ние така или иначе не гонихме нищо, оставаше ни само да сме част от това. Младо момче от едната кола ни почерпи с традиционния чай – с масло от як и сол. Вкусът беше ужасен, но тялото ми веднага разпозна живителната му сила. Солите на тази надморска височина помагат да не се обезводниш, а маслото ти дава допълнително енергия.
снимка: Петър Паунчев

Продължихме към манастира Ликир (Likir Gompa), който се намира на 3700 м.н.в. Построен през 1065 г., в него служат 120 монаха.


Хората бяха сложили най-красивите си дрехи, за да отидат на молитва. С ниски поклони пред ламите изразяваха своето уважение. Гледките на истинска отдаденост и вяра се запечатаха дълбоко в сърцето ми.











снимка: Петър Паунчев

снимка: Петър Паунчев