В късния следобед пристигнахме в селцето Скурбучан (Skur Buchan), където трябваше да пренощуваме и да оставим Марин.
Мястото ни
омагьоса още в първите секунди! Все едно се върнахме със сто години назад. Разнообразие от домашни животни,
натрупани купи сено, обработени и поддържани градини с различни посеви, а
хората, повечето в традиционни дрехи, седят на групички и си говорят. Потънахме
в това усещане и не искахме да излизаме от него.
Скурбучан от високо. Снимка: Петър Паунчев |
Снимка: Петър Паунчев |
Пред нас
се задаваха група деца в училищни униформи, които бяха приключили с ученето за
деня. Марин веднага разпозна две момчета от тях, но и те я разпознаха. Срещата
им беше толкова сърдечна и искрена, че ми се насълзиха очите. По-малкият от
двамата беше не по-голям от 10 години. Много ме впечатли това дете. Разбра, че
ще спим у тях, понеже бяха може би единствената къща за гости в селото. С много
добър английски и доста адекватно ни покани в къщата си, искаше да ни помогне и
с багажа (ние отказахме). Навигираше ни докато преминавахме и прескачахме
различни вадички и рекички, настани ни и чак тогава отиде да
търси майка си. Всичко това го направи с достойнство и мъжество, рядко срещано
при децата в моя свят.
Оставихме
Марин в къщата да чака домакинката, а ние веднага хукнахме към манастира, за да
хванем на високо последните слънчеви лъчи. Монасите тъкмо бяха свършили с
вечерната си молитва и вече си миеха зъбите, докато малките все още четяха от
молитвените книги. Заговорихме си с един монах, който усърдно ни покани на
сутрешната пуджа. Отново ме впечатли възпитанието на тези хора, високата им
образованост и любознателността, която имат към света. Винаги беше истинско
удоволствие да общуваш с тях, монасите. Нямаха никакви предразсъдъци към пол, религия и
етнос.
Снимка: Петър Паунчев |
Вечерта я
прекарахме с Петьо на терасата. Необичайно топла вечер с ярка луна и в пълна
тишина. Просто седяхме и се наслаждавахме на абсолютния покой.
Стаята за гости. Типичните ниски масички, на които се хранят местните. Седи се на земята и всички се хранят заедно, и гости и домакини. Снимка: Петър Паунчев |
Скурбучан
не е туристическо място. Тук рядко идват външни хора. Може би и затова беше
толкова натурално и самобитно. Селото е доста голямо в сравнение с другите в
района, има близо 300 домакинства. Занимават се основно със земеделие и
животновъдство, като са се специализирали в отглеждане на кайсии.
На другата
сутрин се събудихме от тибетска нежна мантра, която идваше от манастира и се
разнасяше из цялото село. Часът беше 6.30. Помислих си, че това е много красив
начин да започнем деня.
Редът на
закуска беше задължителен: една чаша топла вода, след това чаша солен чай, чаша
сладък чай с мляко и чак след това може да хапнем кисело мляко, чапати и омлет. Събрахме
багажа, сбогувахме се с всички, включително Марин, и потеглихме за Да и Хану.
Стопаните на къщата.Снимка: Петър Паунчев |
Нашият шофьор беше много болен, с висока температура и треска и трябваше да
спрем на едно място да повръща. Дадохме му лекарства, за да се стабилизира и го
наблюдавахме внимателно по време на шофирането по тесните и опасни пътища.
Преминахме през Хану, разходихме се и си тръгнахме бързо. Разбрахме, че няма да видим нищо тук. Това не бяха места
за преминаване и гледане. Тук трябва да се остане за неизвестно време и да се
общува с местните, за да се усети атмосферата и да се разбере тяхната култура.
Не е нещо, което може да се случи за ден.
На площада в Да ни чакаха три жени, седнали в самия център, облечени със
специфичните им носии и цветя на главите. По позата и очакването в погледите
разбрах, че това е част от препитанието им – да бъдат снимани от туристите
срещу заплащане. Не исках да участвам в това. Поразходихме се, за да намерим място за
обяд, нямаше такова. Една жена се завъртя около нас и този път Петьо я пита
дали може да я снима.
Снимка: Петър Паунчев |
Хората тук са различни от ладакците, и на външен вид и по вярвания. Те са
част от индоарийска дардска общност, изключително затворена, наброяваща днес близо
2000 души. Наричат се „брогпа“, което буквално се превежда „планинци“.
Обществото на Дардите наброява близо 5 милиона и обитават предимно Северен
Пакистан, Северна Индия и Източен Афганистан. По религия са мюсюлмани, като
изключение правят брогпите, които са будисти, анимисти или изповядват бон.
Всъщност, много
интересно и професионално изследване за тях имат двама българи, Александър
Богданов и Пролетина Робова. Прекарали са месеци с тях, за да документират техните застрашени от изчезване
религиозни вярвания и фолклорни традиции. Проучванията им се намират лесно на български език в мрежата.
Както писах и
преди само две от техните села са отворени за туристи и то със специални
разрешителни. Ако все пак искате да видите местата си отделете повече дни.