25 февруари 2009

Студена съботна сутрин. Седя във фоайето на хотела и чакам да започне семинарът. Пие ми се кафе. С мляко, ако може. Няма. След 15 минути зяпане през прозореца решавам да се раздвижа и да се поогледам за нещо интересно. Намирам един куп стари списания – от женските. С досада хващам първото и отварям на последната страница. Попадам на младата авторка Бояна Петкова...и се зачитам.

Нежно

Колебая се преди да се обадя,
може би даже няколко дена,
не защото няма да те открия,
а защото: ще звънне.
Ще поговорим за умората,
за парите, за музиката,
за това, че си липсваме
–между другото-
на мен ще ми се мълчи,
а на теб няма да ти се говори.
И ще поискаш да ме изтеглиш по жицата,
с дъх да ме съблечеш
и да ме гледаш сякаш ме виждаш за първи път.
А на мен ми се иска да ми пееш.
Затова се колебая преди да се обадя, по цяла седмица.
Защото ще кажем:

Обичам те много!
И аз.
И ще затворим.