02 юли 2010

Взех си старата отпуска от 2009-та, пуснах си полагащите ми се 30 дена за държавен изпит и започнах да стягам багажа за село. Приготвих около 30 учебника, всичките лекции, боички за рисуване, 10 скицника (ако току виж ме връхлетяло невиждано вдъхновение), няколко непрочетени броя на Списание 8, GEO и NG, фотоапарата и храна за 40 дена. Толкова. Все пак отивах да уча.

Не знам защо бях останала с впечатлението, че в селото живеят около 50 души. Всъщност бяха не повече от 25. Всичко си беше постарому. Малко селце, сгушено в сърцето на Странджа, обградено от всички страни с гора. Същите гръмогласни и любопитни баби, поглеждащи тайно зад пердетата при всеки шум от кола. Прегърбените дядовци, скромни и тихи, които можеш да видиш само сутрин рано (между 5 и 7 часа) и късно вечер, когато се прибират от полето, гората или където са били с животните. Същата миризма – на всякакви треви, влажни от сутришна и вечерна роса. Милиардите звезди, тишината, чакалите нощем... Същите кучета, едното с перде на окото, друго със счупен крак, третото мръсно като стирка за под. Липсваха ми моите две любими кучета - Муравей и Шаро. Първият бил убит от съседа, защото го ухапал, а вторият от собственика си, защото правил каквото си иска.

Шаро беше изключителен - силно куче от порода „неизвестна“, с едни толкова особено очи и независим поглед, че имаш чувството за абсолютно взаимно разбиране и еднакъв светоглед. Живееше в най-крайната къща. Всеки път, когато отивах на разходка идваше с мен и вървяхме с часове. Като седнех на някоя полянка, веднага започваше да ми скача на главата и да се закача, хапейки ме нежно. Обичах го много...

Първите три-четири дни ми беше най-трудно. Едвам се сдържах да не хукна към гората на разходка, или да снимам буболечките по зелените поляни. Ученето си стоеше, затова тези удоволствия си ги позволявах рано сутрин и вечер по залез.

Вилата ни е стара без удобства. Никой не е живял тук повече от 60 години. Няма баня (къпах се с туби слънчева вода), няма добър обхват на телефона, токът спира често, няма телевизор, няма интернет, няма пералня, няма топла вода, няма фурна за готвене, с външна тоалетна. В селото има магазин, който работи само за няколко часа, няколко дена в седмицата. Вътре няма нищо. Ако искаш нещо, трябва да го поръчаш поне три дни по-рано. Три пъти в седмицата носят хляб по предварителна заявка. Два пъти в седмицата има микробус за Бургас.

Дворчето ни е малко, но прекрасно. Има една праскова, две сливи, малка ябълка, орех, няколкомесечна лозичка и лешник. Няма зеленчуци, защото няма кой да се грижи за тях. Не идвам често тук. И другите не идват.

Честно казано нищо не ми липсваше. Чувствах се добре. Всякакви птици в двора, прилепчето Пешо, геконите до вратата, мишките на тавана и нещо по-голямо, може би невестулка, гущерите на южната стена, две семейства лястовички, една пита с оси и едно семейство стършели – не бях сама.

Имах достатъчно време да бъда насаме със себе си. Отдавна имах нужда от това. След седмия ден започнах да усещам истинското си състояние. Осъзнаванията идваха едно след друго.

И селото се грижеше за мен, носеха ми всякакви вкуснотии. Почти всички ме познават, не бях от незабележимите деца. Имахме си една компания, която се събираше всяко лято за по няколко седмици, всеки внук на някой и всички някакви братоведи. Бяхме около 20 деца, почти на една възраст. По цял ден играхме в гората на какво ли не. Имахме си и къщичка на едно дърво. Вечер отново в гората, палихме си огън, вечеряхме, смяхме се и раговаряхме до късно, понякога до изгрев. Друг път чакахме да стане тъмно и обирахме бостана с дините на един дядо. Много често просто лежахме на една поляна и гледахме за падащи звезди. Вълшебни лета бяха :)

Чудя се как родителите са ни позволявали такава свобода!?

Изкарах повече от месец на село и обратно в големия град. Първоначалният шок не ме подмина. Разтоварих единия багаж, спретнах другия и днес заминавам за десет дена на море. Там ще си доуча. После пак на работа.