29 ноември 2010

Съединените американски щати

Как стигнах до тук няма да разказвам подробно, само ще спомена, че това беше последното място на света, за което бих отделила от скромния си бюджет за път и пребиваване. Даде ми се възможност да участвам в обучение, свързано с опазването на околната среда и се възползвах. Кандидатствах, одобриха ме, пуснах си цялата внимателно пазена отпуска, заминах и се върнах. Посетих Вашингтон, Маями, Денвър и Сан Франциско за 21 дни, като всички разходи ми бяха поети от организаторите – Международният институт за образование (IIE).
За професионалните срещи и групата ни (от 20 българи) също няма да пиша. Ще разказвам за усещанията си от това пътуване и местата, които видях.

Нужно е да спомена още в началото, че този път допуснах няколко абсурдни грешки:
1. Взех си ютия. За да си гладя деловото облекло... :) Кой ти чете информация с какво разполагат хотелите!? Та от Бургас помъкнах 600-грамова ютия, която не ползвах нито веднъж.
2. Не си взех нито една книга, което направи полетите двойно по-дълги.
3. Най-голямата грешка обаче беше компютърът. Взех го, за да свалям снимки на него, понеже апаратът ми е с малка карта. Голяма грешка! Не защото тежи, само 1.200 кг е, а защото с него си донесох и българския свят – приятели по скайпа, пощите – лична и служебна, семейство. Не можах да се забравя напълно и да си изтрия идентификациите. Осъзнах го едва на 14-тия ден...

Не смятам за грешка, че не прочетох програмата в детайли и не търсих информация предварително за местата, които ще посетя. Навик ми е – обичам да се изненадвам. Пък и винаги мога да се върна. Светът е станал толкова малък...

Но да се върнем към багажа. Освен гореизброените неща, понесох със себе си всичките си предрасъдъци и настройки за САЩ. Няма друга страна към която да имам подобно отношение. Всички други места по света са ми в графа „да се види“, само САЩ ми беше в графа „не е задължително“. Защо? Ами и аз не знам. Бях решила, че американците са ниско интелигентни хора, студени и изкуствени, че освен огромни сгради, бесен авомобилен трафик друго не може да се види. За националните паркове знаех, че ми трябва доста време и пари, затова не съм ги мечтала особено. Виждах САЩ като страна на зли корпорации, които кроят планове да завземат света; на правителство с перфектна законодателна система и институции, държащи обществото в матрицата. Може и да е така, но не го усетих за малкото време там. Може би защото си пожелах този път да не попадам в „интересни“ ситуации и да срещам само много добри и свестни хора?

Часовата разлика просто ме размаза. Първите два дни вече бях решила, че от мен не става никакъв пътешественик, щом не мога да се справя с този малък дискомфорт. Всъщност, хич не беше малък. Нямах капчица енергия, имах и упорито напрежение в главата. След няколко дена нещата се пооправиха. Други навици също ме тормозиха в началото. Храната изобщо не ми хареса, но бързо се ориентирах към магазините и комбинирах по-здравословни и вкусни неща. Кафето не можах да го разбера. Огромни чаши с прозрачна леко кафеникава течност и недоловим вкус на кафе. Добре, че намерих вериги, в които правеха еспресо. С климатиците не свикнах до последно. Във всяка сграда, автобус, самолет, хотел имаше климатик, настроен на студено. От мекото време навън – директно във фризера. Още не мога да си обясня, как на хората там може да им е толкова топло без климатици?!

Програмата ни беше плътно заета със срещи от сутринта до към 17.00 ч. всеки ден. След това имах време за разходки и дишане на местен въздух. Време имах и рано сутрин, преди да започнат срещите ни. Излизах да си купя кафе, посядах на някоя пейка и се запознавах с разни хора. Всички много отзивчиви, мили и искрени. Най-често ги заговарях аз, ей така, заради естествения обмен. Измислях си десетки поводи, за да спра някой човек и да си побъбря с него, на моя развален английски. Никой не бързаше, всеки отделяше време за мен. Радваха ми се. Не знам как ми се е втълпило това, че в САЩ хората са толкова забързани, че нямат време да живеят. Изобщо не ги видях така нещата. Или пак е заради горното ми пожелание и съм попадала на по-свободни хора? Не знам.

Освен природата и огромните площи, друго не ме грабна. Големи сгради, хора като хора, някак семпло ми се стори. Не се усещаше някава обща култура и традиции, но това е разбираемо. Коренното население на САЩ до 16 век са били около 400 индиански племена, говорещи над 200 езика. Днес страната е смесеца от раси: 81% европейски произход, 13% афро-американци, 4% азиатци, и само 1 % индианци. Месец, след като се прибрах, вече бях забравила, че съм ходила. Не ми остана тръпка, страст и жажда за още, както беше с Италия например.

Консуматорството в САЩ е в изумяващи размери и то в епохата на изчезващите ресурси. До юли тази година Америка беше най-големият консуматор на енергия през последните 100 години, но Китай ги изпревари. Водопотреблението на българина на ден е около 92 литра, в САЩ е 680 литра на човек за същото време. По магазините ще намерите всичко, от което нямате нужда. Може да си тръгнете и с купища дрехи, почти за без пари. Но хората започват да се замислят за нещата. Стана ясно, че филмът на Ал Гор „Неудобната истина“ е повлиял на голяма част от американците. Тръгнала зелена мода, която сега преминава в зелено консуматорство, което си е пак консуматорство. Все пак е нещо.

Обама също бил зелено ориентиран и хората много го харесват, въпреки информацията, която получаваме от българските медии. От другата година в САЩ започва масово производство на електрически МПС-та и големи финансови стимули за гражданите, за да преминат на тях. През 70-те години е бил първият опит да се случи това, но петролните компании натиснали правителството и това не станало. Сега е друго положението. Петролът, газта и въглищата свършват, затова се преминава и на възобновяеми енергийни източници.

Добивът на дървесина в САЩ е главно от частните гори – 92% от материала идва от тях и само 8% идва от националните гори. Качеството и производителността на дървесина от частните гори е толкова голяма, че няма смисъл и сметка да се секат държавни гори. Собственикът на гората я пази от бракониери, грижи се за нея, като преди това е минал обучение за екологична и безопасна сеч, заедно с работници си.

Природозащитното им законодателство хич не е блестящо. Даже е изостанало и консервативно. От 1992 година има масово производство и продажби на ГМО продукти в страната, но до днес нямат никакъв регулиращ закон и скоро никой не вярва, че ще бъде приет. Даже производителите не са длъжни да пишат на етикетите какво съдържа продуктът. Та 95% от захарта на американския пазар е с ГМО. С картофите картината е била подобна, до момента в който Макдоналдс отказали да купуват ГМО картофи и фирмата производител се отказала от този продукт, защото известната верига била най-големият им клиент.

Протокола от Киото също няма да бъде разписан в близките години, понеже не отговаря на интересите им, но в някои щати са въвели по-стриктни мерки от самия протокол.

За сметка на това имат доста активно гражданско общество. Хората се чувстват важни и значими и си отстояват правата за чиста околна среда. Протестират за всичко и се водят дела срещу властите в несвяст. Част от делата се печелят и се поправя конкретната част от законодателството. Колкото повече протестни реакции вижда правителството, толкова повече се съобразява с тях.

Неправителствените организации разполагат с толкова много пари, че средствата мога да сравня само с отделни части на държавния ни бюджет. Имат ги от дарения, членство и донори предимно. Една от организациите, с които се срещнахме, сподели, че има само 1 млн. долара годишно от бюджета за лобизъм, което било крайно недостатъчно. Ъъъ?

За националните паркове нямам какво да кажа. Прелест и красота, ако имаш време да се откъснеш от тълпите туристи и да стъпиш върху пръст, а не върху бетонирани пътечки. Аз нямах това време. В България имаме много дива природа и се чудим как да я опазим дива. В САЩ имат много природа, но се чудят как да вкарат още туристи в защитените територии и как да управляват тези потоци от хора. За мен вторият вариант е неприемлив, но от друга страна, националните им паркове се ползват с толкова голяма обществена подкрепа, че никой не смее да си помсли за лични облаги, за сметка на природата. За пример: най-големият проблем на националните паркове бил, че много хора садяли незаконно марихуана в тях и рейнджърите постоянно трябвало да правят акции за унищожаване на реколтата. Като се сети човек за нашите проблеми в парковете, може да му се доплаче.

Тъжното е, че природата в България няма никаква обществена подкрепа. По-тъжното е, че според мен само това ще я спаси. Много се впечатлих от думите на един рейнджър от парка Голдън Гейт: „Парковете са толкова важни, че не могат и не трябва да се оставят само на професионалистите да се грижат за тях. Обществеността трябва да участва активно в тяхното управление.“ Подкрепям с две ръце.

Иначе човек може да се изгуби в САЩ. Във всички смисли.

Ето малко уикипедска информация:
Съединените американски щати


Няма коментари: