03 ноември 2018

На село


Калово - едно от умиращите села в Странджа. За зимата тук ще останат само 9 души, познавам ги всичките. Няма хора, затова и няма училище, магазин, кръчма, няма нищо освен една автобусна спирка, в центъра на която прилежно е поставена маса, покрита в мушама. Това е мястото за срещи, за събрания и за раздумка, а автобус минава два пъти в седмицата. Пътят до селото е в плачевно състояние и няма изгледи да го оправят, а къщите са в различна степен на разруха. 

Много обичах да идвам тук, точно заради липсата на шум и хора. Сега обаче ми е мъчно, защото това е моето село, в което след 15 години сигурно никой няма да живее. През 1830 година тук са живели 621 души, занимавали се основно със земеделие и животновъдство, през 2011 са 33, всички пенсионери. Животни почти никой не гледа защото работата по тях е много, а силите са малко.

Чудно място в сърцето на Природен парк Странджа с многобройни вековни дървета и скрити из гората долмени, стари параклиси и легенди за змейове, хайдути и вълшебства. Природата е толкова дива, че вечер като всички легнат, чакалите влизат в самото село. Единственият път за реката беше отнесен миналата година от тежко наводнение и така спря достъпа до нея, за добро или зло. Поне златотърсачите няма да могат да продължават с обезобразяването на реката. Никой няма да оправи пътя повече, понеже няма нищо стратегическо по него. 

Отново дойдохме за малко, за няколко дни, събрахме орехи и ябълки, изтупахме чергите и хванахме гората. Този път обаче си тръгваме с натежали сърца (меко казано) и с едно чувство близко до безнадеждност.  

Затварям очи и ясно чувам глъч от миналото, детски смях по поляните, тъпани и гайди на площада и звънчета от стадата. Дали някога пак?















Няма коментари: