31 декември 2019

Ле (Leh)


Ле е най-големият град в района на Ладак, с население около 30 хил. души и надморска височина 3500 м. 

Още с кацането на самолета ми се зави свят и веднага усетих първите симптоми на височинната болест, добре познати от предишно изкачване без нужната аклиматизация. В самото летище имаше пункт на който продаваха кислородни бутилки и когато го видях ми стана още по-зле. Страхотен световъртеж, главоболие и първи наченки на гадене. Бях мека като гума, без енергия да се движа. Петьо беше сравнително добре. Явно нямаше да ми се размине, затова трябваше да се стегна психически и да започна да пия огромни количества вода веднага. 

Отвън намерихме такси и тръгнахме да търсим къщата за гости, която бях резервирала за първите три дни, докато се аклиматизираме. Шофьорът караше като луд! Всички караха като луди! Разминаваха се на косъм един от друг, с бясна скорост и свирене на клаксона, вместо мигачи. Пешеходците няма къде да вървят и почти се залепват по стените на къщите, когато чуят свирките. В първите минути ми идваше да се прекръстя и да чакам, но после разбрах, че всички по шосето имат достатъчно опит и едва ли ще стане инцидент. Оказа се, че нашата къща за гости не съществува. Шофьорът видимо се притесни и не искаше да ни оставя на адреса, който му бяхме дали и обикаля много време в търсене на въпросната къща. Спираше, разпитваше хората, но нищо. Един друг местен ни пое с багажите и търсенето започна отново. Накрая ни заведе в неговия хотел, който беше много луксозен и ни предложи да останем в него като ни направи и отстъпка. Не можехме да си го позволим даже и с отстъпката и директно, но благодарно му отказахме. Почерпи ни кафе и ни предложи да ни закара до центъра, където да намерим интернет и да си резервираме друго място за спане. Бях впечатлена, човекът не искаше да вземе пари за превоза и кафето. Час по-късно вече бяхме си резервирали нощувка в една симпатична и сравнително евтина къща, която ни стана основна база за престоя. 

Още на първата вечер се запознах с един индийски младеж, който се оказа световна звезда в катеренето и от който получих безценни съвети за бързо справяне с височинната болест, които проработиха. Прекарахме няколко дни заедно, в който ни беше нещо като водач за скритите съкровища на Ле.

Слънцето е много силно и за първи път не свалям слънчевите очила. По принцип не нося, даже си ги купих специално за тук, с едно наум, че едва ли ще ги ползвам. Е, добре, че ги имах! Сутрин и вечер е студено, през деня е горещо, а слънцето е ниско и остро по особен начин. Септември е.

Лех е чудно градче. Нямаше много туристи, защото бяхме в края на сезона, спокойно, приятно разхвърляно и особено чаровно. Тук може да се намери всичко, освен запалка. Храната за моя огромна радост не е основно индийска, а проста и вкусна, основно супи и зеленчуци приготвени по различен начин. И ориз.  

Освен шофирането първия ден нищо друго не ме шокира. Нямам нужда от адаптация, уютно ми е и спокойно. Чувствам се отлично на такива места, лунни пейзажи, малко растителност, сурови условия и планински хора. Непознати по улицата ни се усмихват и ни поздравяват с „джулей“, което означава „здравей“. Възрастни хора в традиционни дрехи въртят молитвените барабанчета „мане“. Жените са накичени с тежки гердани от тюркоаз и корал, за да са предпазени от злите сили, а кучетата спят по цял ден по улиците и чак когато се скрие слънцето се раздвижват. Щастлива съм!

Решаваме да се качим до двореца на Ле, а после и до манастира на върха на града. Още съм с височинната болест, втори ден, но съм по-добре. Фотоапаратът ми отказва още на първите снимки и става ясно, че батериите му са се раздули мистериозно. Виждам го като знак, че не трябва да снимам тук, но Петьо ми предлага негов резервен апарат и се възползвам до края на пътуването ни. 


Гледката над Хималаите беше умопомрачителна! Снимка: Петър Паунчев

Ле от високо. Снимка: Петър Паунчев

Централната улица

Снимка: Петър Паунчев


Пресни зеленчуци и плодове можеш да си купиш от местните жени.


Кучетата.


Горивото за зимата - сушени изпражнения на крави и якове основно.




Пазарче с тибетски стоки, направо ми се събраха очите от красиви дрънкулки, но бях много дисциплинирана. От тези пазари си заслужава да се купят вилици и лъжици от рог на як, много стилни и качествени.

Снимка: Петър Паунчев

На заден план дворецът на Ле, който функционира като музей. Снимка: Петър Паунчев

Изкачваме се към манастира. По-дълго е и по-стръмно отколкото изглежда. Снимка: Петър Паунчев



Красиви рисунки по стените, но малко бяха запазени в този вид тук.

Гледки към града.



Няма коментари: