16 февруари 2020

Към Да и Хану – първа част


Трябваше ни само един ден, за да организираме следващото пътуване. И този път стана почти случайно, а ние просто трябваше да последваме знаците.

Млада, симпатична японка обикаляше масите в двора на нашия хостел и търсеше с кого да раздели разходите за пътуването си в посока Да и Хану (Dah Hanu). Това са две села, които са препоръчвана дестинация за посещения в Ладак, но не бяха в нашия списък. Марин (японката) имаше проблем с достъпа в района, въпреки че имаше разрешително. Беше пътувала цял ден, за да я върнат обратно от единия пост, понеже се изисква придружител за хора от нейната националност. С Петьо само се спогледахме и вече бяхме решили да я придружим. Нейната дестинация всъщност беше друго село, където трябваше да я оставим, а ние да продължим сами.
Марин е фотограф и преди години е била там, за да снима деца от селото. Искрено се вълнуваше, че ще се срещне с тях след толкова години и си ги представяше като вече пораснали и оформени младежи. Разбира се, и аз се заразих от нейните вълнения :)

Пътят ни минаваше през неземно красиви места… 190-те километра се изминаваха за около 5 часа, заради трудните пътища – тесни и с отри завои, на много места- без асфалт. Жадно поглъщах гледките и се засищах с тях. Бях истински щастлива и дълбоко благодарна!

снимка: Петър Паунчев


Минахме през малко селце, с кирпичени къщи за които бяха ползвали кал с очевиден лилав оттенък. Като се огледах, видях, че почвата наоколо наистина лилавееше. Селцето се казваше Басго и определено много ми допадна. Решихме да се качим и до манастира (Basgo Gompa).


снимка: Петър Паунчев

































снимка: Петър Паунчев
Някъде по пътя военните ни спряха и трябваше да изчакаме да положат асфалт в една отсечка. Пред нас беше отбил автобус с местни пътници и няколко коли. Тук разбрах точно как тече времето в Ладак- естествено. Никой не беше напрегнат, не се тюхкаше, че закъснява, всички бяха спокойни и вярваха в това, че времето е щедро и има достатъчно време за всичко. Ние така или иначе не гонихме нищо, оставаше ни само да сме част от това. Младо момче от едната кола ни почерпи с традиционния чай – с масло от як и сол. Вкусът беше ужасен, но тялото ми веднага разпозна живителната му сила. Солите на тази надморска височина помагат да не се обезводниш, а маслото ти дава допълнително енергия.
снимка: Петър Паунчев

Продължихме към манастира Ликир (Likir Gompa), който се намира на 3700 м.н.в. Построен през 1065 г., в него служат 120 монаха.


Хората бяха сложили най-красивите си дрехи, за да отидат на молитва. С ниски поклони пред ламите изразяваха своето уважение. Гледките на истинска отдаденост и вяра се запечатаха дълбоко в сърцето ми.











снимка: Петър Паунчев

снимка: Петър Паунчев




Няма коментари: