17 септември 2009

Мястото

На пътя, по сандали.


Когато пристигнахме просто онемях.

По-високата част е от 17-ти век, а по-ниската от 18-ти.



Тук се хранехме близо 50 човека.

И църквата е от 17-ти век.





Петьо и Елизабета.

Работехме по 6 часа на ден. Тези доброволци чистят леблебия.

Ние бяхме на доматите.






А всички следобеди бяха вълшебни...








От три седмици се опитвам да напиша подробна статия за това място и изключителните си преживявания тук. Не мога. Просто не става. Не могат да се предадат онези фини усещания, онези странни и красиви моменти, радостта и тъгата, срещата с хората и раздялата с тях.
Колко особена атмосфера имаше тук...Мястото те дърпа. Сякаш духовете от замъка те омагьосват да останеш, за да не са сами.
Бяхме се записали доброволци за седем дена. Успяхме да заминем на десетия ден. Имаше хора дошли за седмица, а останали две години.
Тръгнах си пълна и в същото време празна. Плаках. Плаках много.
Оставих част от себе си на това място. Не знам още колко има в мен. Все се оставям някъде...А после не успявам да се събера.