17 септември 2009

Черталдо!


Беше много, много специален ден.
По залез слънце пристигнахме в Черталдо. Малко, уютно градче, с една много особена магия.
Тук е роден и погребан Джовани Бокачо. Черталдо е домакин на няколко фестивала в годината. Най-известният и най-големият от тях е Mercantia - едноседмичен арт фестивал, който събира творци от целия свят.
Толкова пълна и щастлива се чувствах, че даже не ми се снимаше. Просто изживявах всеки миг и всяка картина.
Вечеряхме в един ресторант, а после тръгнахме да се прибираме.
За момент ухото ми долови звук от пиано. Даааа, наистина беше пиано. Последвахме звука и стигнахме до стара къща с един отворен прозорец, на височината на кръста ми. Беше сумрак. Не се виждаше кой свири, човекът беше с гръб към нас. Ако протегнех ръка, можех да го докосна по рамото.
А музиката!...Не бях чувала нищо подобно. Беше жива, истинска история която се развиваше последователно. Имаше възходи и падения, срещи и сбогувания, имаше любов, природа, светлина и радост, после болка и тъга.
Пред къщата на земята бяха седнали около десетина души, туристи като нас. По лицата на някои се стичаха сълзи. Други се бяха прегърнали, сякаш завинаги. Всички бяхме изцяло в музиката. Едва тогава осъзнах, какво означава изразът "той свири по струните на душата ми". Преживях всеки тон, всяко натискане на клавиша. И не само аз, всички бяхме като в транс.
Докато слушах си мислих, колко ли е възрастен този човек, колко ли много е преживял за да се излее така. Краят наближаваше.
Когато свърши, наведе глава и разроши с пръсти гъстите си коси. Тогава с периферното си зрение видя, че има някой зад гърба му. Обърна се и възкликна "Колко много хора!"
В този миг видях, че пианистът е рядко красив мъж, на не повече от 35 години.
Някои запляскаха, а други сега се разплакаха. Един човек му каза, че това е най-великото нещо, което е чувал в живота си. Отговорът дойде с една скромна и силно смутена усмивка "Това беше просто импровизация". Обърна се и започна нова история.